Сковаността му изчезна.
— Любовта ти е страшно оръжие, любима.
— Както и твоята продължителна злопаметност, съпруже.
— Очаквам да стана жертва на любовта ти отново… тази вечер.
— Моля се за… за… — Тя спря, защото нямайте желание да иска прошка за престъпление, което не беше извършила.
Пръстите му се стегнаха около ръката й.
— Молиш се за какво?
Да изградим нови спомени, настояваше разумът й. Не мисли като Клеър, а като Джоана.
— Моля се за дузина синове, които да те държат непрекъснато зает.
— Ще ми струва много скъпо — пошегува се той. — Ако трябва да осигурявам на всички оръжейна екипировка.
— Няма да правиш от децата ми наемници.
— Като техен баща мога да правя каквото си пожелая с момчетата.
— Освен ако те не са така проклети като тебе. — Тя се разсмя, защото си го представи обграден от собственото си вироглаво потомство.
— Какво те развеселява така?
— О, нищо, като изключим бъдещето.
— Обзалагам се, че е за моя сметка — промърмори той.
— Точно така. Представих си как се опитваш да се справиш с дузина жадни за бой момчета, които не понасят да бъдат командвани. По-добре не ги учи на всички военни трикове, които знаеш.
— Ти по-добре се грижи за дъщерите ни.
Замисълът й успя. Той отговаряше на нея, а не на спомените.
— Не съм се справила зле с Алисдър, но съм сигурна, че ти си на различно мнение по въпроса.
— Видя ли го на арената точно преди да започне да вали?
Тогава четеше писмото на сестра Маргарет и оплакваше миналото.
— Не.
— В такъв случай не бързай да се хвалиш, скъпа. След като му взехме меча, синът ти обяви, че без оръжие няма нужда от очите си. Започна да се прави на сляп. Опипваше пътя си с тояга и разнасяше една купа, с която молеше за подаяния. Почти цял час се отричаше от всяка своя лоша дума и постъпка и се оплакваше, че родителите му не искат да му простят. Кълна се в пръстта на Шотландия, че хленчеше като момиче, изоставено от любимия си.
Можеше да си представи Алисдър в тази му роля.
— Ти какво му каза?
— Помолих го утре да се прави на ням.
Джоана избухна в смях.
— Прекрасен отговор, съпруже.
Той изправи рамене и започна да размахва ръце покрай тялото си. С поглед, вперен в Алисдър, промърмори:
— Зрението му се възвърна с необичайна бързина.
Бащинската гордост обгръщаше Дръмонд като величествена мантия.
— Заслужаваше си наказанието. Какво ще кажеш да му дадем стария ти меч? Ти вече имаш по-добро острие.
Той я погледна онемял от изненада.
— Откъде си го взела?
Смутена от обвинението, Джоана не можа да измисли никакъв отговор. Сякаш Дръмонд знаеше тайната й. Невъзможно. Клеймото и девствената й ципа вече бяха история. Принцът беше дал оръжието на Клеър заедно с обещанието да се застъпи пред баща си за Дръмонд. Принц Едуард беше удържал на думата си, защото Дръмонд беше останал жив. Щедростта на младия Едуард не беше свършила дотук, защото след смъртта на баща си предишната година и възкачването си на трона той беше помилвал Дръмонд. Придобила смелост, Джоана отбеляза:
— Откъде, мислиш, съм го получила?
— Искам да кажа, че съм изненадан, че си го запазила.
— Е, както виждаш, запазила съм го. Надявах се един ден да го дам на Алисдър. Със съжаление трябва да призная, че вероятно е ръждясал, защото стои опакован и прибран оттогава.
— И си го забравила.
— Както бях забравила и тебе — довърши тя мисълта му и думите й надвиснаха като сенки в мъгливия въздух помежду им.
За нейна изненада той пусна лакътя й и я прегърна през раменете. После прошепна на ухото й:
— Благодари ли на вечернята на Бог за моето завръщане и помоли ли го да се грижи добре за мене?
Когато Дръмонд решеше да използва чара си, можеше да омае дори и монахиня. Къпейки се в любовта му, Джоана го погледна.
— Молих се да те дари със скромност.
Погледът му заблестя развеселено.
— Тогава молитвите ти са получили отговор, защото аз с радост се оставям на нежните ти грижи.
— Мисля, че бъркаш плътското с духовното.
Лукав като гладна лисица, той отвърна:
— В даден момент те се сливат.
Имаше предвид навика си да призовава един светец в миговете на върховно удоволствие.
— Не е учтиво да се шепти — измърмори Алисдър, застанал пред тях в подножието на стълбите към кулата.
— Невъзпитано е да прекъсваш родителите си — отвърна Дръмонд.
— Само съм любопитен. Не бихте искали невеж глупак за син.
Дръмонд се задави от изненада.
— Откъде си чул това остроумие?
Със самодоволна усмивка Алисдър погледна към Джоана.
— Аха! — Възкликна Дръмонд. — Влиянието на майка ти. Щом нещата стоят така, любима, настоявам ти да отговориш на Алисдър за какво си шепнехме.