На лицето на Алисдър се изписа страхопочитание.
— Наистина ли, татко?
Дръмонд промърмори под носа си:
— Ще ти го върна тъпкано. — После се обърна към Алисдър и каза: — Не се тревожи сега за това, синко. Имаш години пред себе си, за да усвоиш умението, а сега майка ти ще ти даде нещо.
— Онова, което обсъждахме преди? — попита тя.
— Да, видях, че си го донесла.
Тя отиде до вратата, взе оръжието и го сложи на масата. Предишното въодушевление на Алисдър беше изчезнало.
Момчето се засуети.
— Какво е това?
— Мечът ми.
Едва сдържайки дъха си, с вид, сякаш щеше да докосне свещена реликва, Алисдър протегна ръка към оръжието.
— Нямам достатъчно сила, за да го извадя от ножницата.
Дръмонд изглеждаше разсеян, вероятно си спомняше битките, в които го беше използвал. Тя се усмихна окуражаващо и сложи ръка на рамото му.
Той вдигна поглед.
— Значи никога не си виждала острието?
— Не, но съм сигурна, че е много хубаво. Искам да кажа, че имам такива спомени.
— Искам да го видя — настоя Алисдър, без да откъсва поглед от него.
Дръмонд се изсмя кратко и взе оръжието. С едната си ръка хвана ножницата, а с другата — износената кожена дръжка. Мускулите му се издуха, когато се опита да го извади. Сухожилията на врата му се изпънаха от напрежението. За изненада на Джоана се чу скърцането на метал в метал и мечът се показа от ножницата. Но острието представляваше само едно нащърбено парче, не по-дълго от разстоянието от лакътя до китката й.
— Какво се е случило? — попита тя.
— Срещна коляното на Едуард Първи.
Като сдържаше шока си, Джоана се опита да говори спокойно заради Алисдър.
— Ранил си го в битка ли?
— Не. — Дръмонд подаде меча на Алисдър, който го гушна, сякаш беше повито бебе. — Той го счупи на коляното си. Английските крале имат обичай да чупят мечовете на победените си врагове.
Дръмонд е бил принуден да предаде меча си. Сърцето на Джоана я заболя заради него и страшния удар, нанесен на гордостта му.
— Надявам се, че му е останала хубава синина след това.
Дръмонд й се усмихна с очи.
— Ще видим дали ковачът може да направи ново острие — каза той.
Окуражена от доброто му настроение, Джоана отбеляза:
— Ако знаех, че ще накара Алисдър да замлъкне, щях да му го дам още преди години.
— След като предадох меча си за втори път, любима, имаш ли някое украшение, с което да го смениш?
Както и беше очаквал, Джоана възкликна възмутено и отстъпи назад.
С гордо вдигната брадичка тя каза:
— Отивам да проверя дали е готова вечерята.
Той я наблюдавайте, докато се отдалечаваше, и се питаше как да открие истинската й самоличност. Нарочно беше сипал обиди срещу Клеър, като се беше надявал, че тази жена ще се ядоса достатъчно, за да се издаде. Вместо това я беше наранил. Клеър му беше съчувствала искрено за смъртта на сина му. Пет пари не беше давала, че момчето е дете на любовницата му. Трябваше да намери начин да поправи грешката си, но не можеше. Не и докато тя не разкриеше сърцето си пред него.
— Татко, може ли да то взема със себе си в казармата довечера?
— Не, Алисдър. — Когато лицето на момчето помръкна, Дръмонд добави: — Но можеш да вземеш ножницата.
Доволен, тон се зае отново да изучава меча.
Дръмонд го наблюдаваше и се чудеше дали синът му може да му каже нещо повече за нея. Но изпита вина при мисълта да използва по този начин толкова малко дете. И все пак трябваше да открие отговорите.
— Алисдър, къде е арфата на майка, ти?
— Арфа? — Той се намръщи объркано. — Ловджийското куче на Хекли има по-голям музикален талант от майка.
Дръмонд не беше изненадан. Жената, която се представяше за Клеър, притежаваше нейната външност, но нищо друго.
— Знаеш ли, че майка ти получи вест от сестра Маргарет?
Момчето сви рамене, погълнато да събира скъсаните кожени връзки от дръжката на оръжието.
— Тя ми изпраща бонбони за рождения ден.
Дръмонд надникна през огнището към кухнята. Виждаше синята й пола до простата сива дреха на Евелин. Двете оживено разговаряха, но той не различаваше думите им. Убедил се, че и обратното ще бъде вярно, той небрежно попита:
— Някой друг пише ли на майка ти?
Навел глава, Алисдър отвърна:
— Леля Меридин. Тя ми изпраща дрехи, които са изящно избродирани. Била майстор с иглата.
— А леля ти Джоана?
Алисдър вдигна поглед и примигна объркано.
— Тя е мъртва и майка много се натъжава, когато говори за нея. Много я е обичала.
Дръмонд се опита да скрие изненадата си. Смъртта на жената изобщо не беше спомената. Клеър не беше… Той прекъсна мисълта си. Жената не беше Клеър. Но някоя нейна постъпка щеше да го отведе до истината, той беше сигурен в това.