Тя погледна към портата.
— Преди време беше така, но обстоятелствата ме принудиха да преодолея слабостта си.
Тя го упрекваше за това, че беше защитавал земята си срещу Едуард I и я беше оставил сама да се грижи за себе си.
— Ако не беше спала с принца, кланът Макуин щеше да те прибере. Можеше да живееш в безопасност сред моите хора.
Тя сви рамене.
— Тук съм щастлива. — Тя хвана полите на наметката си и заслиза надолу по останалите стълби.
Засега Дръмонд реши да изостави темата за това, какво е трябвало да направи тя. Беше прекарал години в терзания по делата на клана Макуин и най-накрая се беше отказал от надеждата, че някога ще може да се върне в Шотландия. Подобно на сухи листа, паднали върху горещи въглени, копнежът му по Шотландия избухна буйно. Ако тя признаеше изневярата си, той щеше да й остави имението, да вземе Алисдър със себе си и да се отправи на север. Семейството му щеше да го приеме. Освен това щяха да обявят Алисдър за син на курва, защото всички те знаеха, че тя е спала с англичанин.
Години наред Дръмонд я мразеше за това.
— Кой ти помогна? — изръмжа той.
От гневния му тон тя се отдръпна и го погледна.
— Цяла легия римски инженери станаха от гробовете си и ме молеха да ги оставя да изградят тази крепост — отвърна рязко тя. — Аз седях върху копринен трон с пискюли и похапвах нарове и смокини, докато те строяха замъка на моите мечти.
Миг след като осъзна думите й, Дръмонд се задави от смях. Колко странно, помисли си той, станала е толкова забавна и очарователна.
Тя прекоси добре поддържаната ливада.
— Научих много неща в абатството.
Дали съжаляваше за нелепото си избухване? Защо?
Изведнъж му се прииска да научи повече за нея. Спомни си за разказите й за детството.
— От сестра Маргарет ли?
— Някои от нещата научих от нея.
Очевидно не желаеше повече да обсъжда този въпрос. Това беше доста странно, тъй като преди детството беше една от любимите й теми за разговор.
— Тогава сигурно от някои от приятелите ти там? Меридин или другото момиче. Как се казваше? Джули?
Сякаш несигурна накъде да тръгнат, тя огледа сградите покрай стената. После тихо отвърна:
— Казваше се Джоана.
Той усети промяната в настроението й, отново същата бдителност, която беше забелязал и преди.
— Да, сега си спомням. Винаги твърдеше, че тази Джоана може да се справи и с цяла армия кръстоносци.
В отговор тя прошепна „наистина можеше“ и се отправи към магазина на месаря.
— Скоро ще се върнат стрелците. Сигурна съм, че ще искаш да се срещнеш с ловеца. Той ще дойде първо тук, яко ловът е бил успешен.
Безсмисленото бъбрене преди беше един от любимите й начини за прекарване на времето. А сега изглеждаше притеснена. Решен да открие причината за лошото й настроение, той я настигна.
— Защо трябва да се радвам на компанията на тези хора? — Тя вдигна поглед и той видя сълзи в очите й. — Защо плачеш?
— Не плача — възпротиви се тя, докато изтриваше сълзите от бузите си. — Това е от силната слънчева светлина.
— Да, а аз съм венециански лихвар. Кажи ми защо споменаването на твоята приятелка от абатството така те разстрои?
— Остави, Дръмонд. Просто хората ми липсват.
— Тогава ги покани на гости. — Тъй като не можеше да се въздържи да не я подразни, той добави: — Имаш моето разрешение.
В очите й проблесна възмущение, а лицето й придоби цвета на избелялото й палто.
— Може и да го направя.
Ако беше умен и внимателен, щеше да разбере от живеещите наоколо дали никой мъж я посещава често.
— Постигнахме съгласие. И след като посетим месаря, ще ме представиш на всички останали в селото.
— Да те представя? Не си казал на никой друг освен на Амори, че си моят… съпруг?
Той потисна желанието си да я докосне и да преодолее колебанието й.
— Оставих това удоволствие за теб.
Тя понечи да му отвърне рязко, но промени решението си. Това разочарова Дръмонд, но на него му харесваше новата, пламенна Клеър.
— Разбира се — каза тя, сякаш се примиряваше със светско задължение. После се промуши през завесата на вратата и изчезна в месарския магазин.
Дръмонд се ядоса. Трябваше да отбележи по подходящ начин завръщането му. Трябваше да го представи на хората с цялото уважение, което му се полагаше като господар на замъка. Трябваше да бъде доволна, че съпругът й отново я е приел.
— Идвате ли, господарю?
Веселият й тон го накара да се раздвижи. След като влезе вътре, той я видя застанала до някакъв брадат мъж, с големи колкото свинските бутове ръце. Гъстата му кестенява коса беше ниско остригана, на лявото му слепоочие имаше бяло петно. Носеше мръсна престилка, провиснала над заобления му корем и когато се усмихна, Дръмонд реши, че усмивката му е искрена.