Джоана го изгледа намръщено.
— Зная как изглежда слонът. Виждала съм такива животни в книжките на Алисдър.
От смущение слугата се изчерви. Той заопипва връзките на късото си кожено палто.
— Извинете ме, господарке. Не исках да ви обидя. Всички знаят, че сте умна колкото шамбелана на краля.
При всеки друг случай тя щеше да се надсмее над възхвалата му, но сега се нуждаеше от цялата си увереност, особено като се имаше предвид предстоящата й среща.
— А ти си принц сред портиерите, Амори. И къде е сега това същество?
— Завързано към един стълб на външната стена на замъка и привличащо тълпа от хора. Работниците от Седлърс Дейл зарязаха работата си в нивата и наобиколиха животното. А жената на обущаря припадна.
Джоана си представи суматохата, която то причиняваше. Чудеше се откъде нейният посетител се е сдобил с това странно животно. Беше чувала само за един слон на острова и той се намираше в кралската менажерия.
Започваше да се притеснява. Кралската менажерия се намираше в лондонския Тауър. Дръмонд беше отведен там за екзекуцията си. Но какво, питаше се нейният здрав разум, щеше да прави с този слон мъжът, който се представяше за шотландски вожд?
Като се опитваше да успокои препускащото си сърце, тя освободи портиера.
— Не се занимавай с животното, освен ако не започне да прави бели. Притежателят му няма да остане дълго тук. — После тя бавно смъкна ръкавите на роклята си и излезе.
В двора на замъка коларят се пазареше с ковача за цената на гвоздеите. До тях буен прислужник разменяше с някаква млада слугиня красиви светски предмети. Откъм пералнята се носеше свеж мирис на лавандулов сапун. Някъде в далечината плачеше бебе. Изпръхтя кон. Няколко овце побягнаха, подгонени от джафкащо куче.
Познатите звуци поуспокоиха опънатите нерви на Джоана и й помогнаха да разсъждава логично. Първоначално тя беше живяла под страх от разкриване, но сега, седем години по-късно, вече беше напълно привикнала с идентичността на сестра си. Всички, от шерифа на Дъмфрис до най-бедния фермер, й бяха верни и покровителстваха Алисдър.
При мисълта за сина си тя отново се уплаши и спря до развъдника за зайци. Това беше любимото му място за игра до момента, в който не видя как касапинът закла един от тях. Алисдър се беше зарекъл никога повече да не яде заек. Въпреки че не го беше родила, Джоана се смяташе за негова майка. Беше го носила и успокоявала, когато ставаше нервен и раздразнителен заради поникващия му нов зъб. Беше го наблюдавала щастлива и със сълзи в очите, когато правеше първите си неуверени стъпки. Беше правила грешки. Беше му обръщала прекалено много внимание. Накратко, беше го разглезила.
Какво щеше да стане, ако този непознат се опиташе да й отнеме Алисдър? Тя се паникьоса от тази възможност. Успокои се едва когато се сети, че Алисдър не е в замъка. След обяда беше отишъл с Бърти Стейпълдън да лови риба, но те се връщаха винаги преди да се мръкне. Инстинктът й подсказваше, че трябва да се отърве от непознатия, преди синът й да се върне у дома.
Нетърпелива да го стори, тя свали мръсната си шапка и повдигна края на работната си рокля. После прекоси бързо двора и хукна нагоре по стръмните стълби към укреплението. Докато вървеше към залата на горния етаж, тя състави план как да се справи с мъжа, който я очакваше. Щеше да го поздрави мило. Щеше да изслуша абсурдната му история. Щеше да го обяви за лъжец и да го изгони от имението си. Ако откажеше да напусне, щеше да нареди на стражата да го задържи. После щеше да съобщи на шерифа и да настоява да заслужи предварително платената му такса, като изпрати обратно измамника и слона му там, откъдето са дошли.
Но в мига, в който видя непознатия, дори от другия край на залата, се наложи да преосмисли цялата си стратегия.
В профил той толкова много приличаше на Алисдър, че Джоана отново беше обхваната от паника. Високият му прав нос и леко разширените му ноздри показваха, че е роднина. Гарвановочерната му коса й напомняше за буйната грива на сина й. Чувствената уста и силната квадратна брадичка потвърждаваха приликата. Но тя беше разтърсена не толкова от чертите му, а от съсредоточеността, с която разглеждаше бродерията на паравана пред камината. Така, както се беше привел, той й напомни за Алисдър, когато бе видял за първи път костенурка да се скрива в черупката си. Този мъж изглеждаше напрегнат и любопитен. И невероятно красив.
Несъмнено беше Макуин.
Ужасена, тя не можеше да се реши да влезе в стаята и да съобщи за присъствието си. Стоеше и продължаваше да го наблюдава незабелязана. Вместо къси бухнали панталони и късо кожено палто, той носеше кожени панталони и вълнена риза с дълги ръкави. С дълги стройни крака, тесен таз и широки като на ковач рамене. В ръката си държеше шотландска барета, украсена с пера и блестяща сребърна емблема, която тя не виждаше ясно, но предполагаше, че е изправен на задните си лапи вълк, символът на клана Макуин. Същият мотив беше повторен на брошката, която прикрепваше към рамото му характерната карирана къса наметка.