Изпълни я копнеж и тя се опита да задържи чувството, защото знаеше, че краят на терзанията й скоро ще настъпи. Тази вечер щеше да го напие с вино, после щеше да го съблазни. По тялото й пробягнаха приятни тръпки и тя с нетърпение зачака вечерта, представяйки си как ще се озове защитена в прегръдките му. С божията благословия един ден щеше да роди неговите деца.
Твърде разсеяна, за да се концентрира върху цифрите, тя провери запасите от вино и собственоръчно смени завивките на леглото. Разпръсна стръкчета риган и върху масата до леглото сложи свещ с аромат на пирен. После се посвети на банята си.
Когато се върна в стаята, завари Дръмонд да седи на леглото й. В ръцете си държеше зеленото й елече.
Той вдигна очи. Лицето му беше застинало в строг израз, а погледът му излъчваше решителност.
— Влез. — Той й махна да пристъпи навътре. — Чаках те.
Тя се почувства като слуга, хванат да краде сол и извикан да дава обяснение пред господаря си.
— Питах се как си изгорила рамото си по начина, по който твърдиш. Как си могла да държиш чашата така? — Той уви дрехата около лявата си ръка и я изпъна във въздуха. — А желязото по този начин? — После вдигна дясната си ръка. — И си успяла да се изгориш чак тук горе. — Той докосна рамото си.
Джоана беше изпълнена с пустота. Теорията му не я безпокоеше, беше очаквала този разпит. Нараняваше я сигурността, че той вече беше предрешил въпроса за себе си. Можеше да обори възраженията му, но какво щеше да стане, ако съмненията останеха и изплуваха на повърхността при следващата й грешка?
Като част от предварително изградената си защита, тя се престори на равнодушна.
— Много просто, Дръмонд. Вместо да оставя желязото на стойката му, аз го сложих върху полицата на огнището. Тъй като е кръгло, то се търколи и падна върху рамото ми.
Проявеното от нея безразличие не му направи никакво впечатление, той кимна и се вторачи в дрехата, която държеше.
— По някакъв необясним начин облеклото ти изобщо не е пострадало. По него няма дори и прашинка пепел. Много странно, Клеър.
Беше откраднал ключа за сандъка й. Като среднощен крадец се беше ровил във вещите, които държеше за спомен. Дали беше забелязал важността на еднаквите кичури руси коси, дали беше разбрал защо държи две броеници? Трябваше ли да унищожи и последните си останали спомени от детството? Беше загубила сестра си. Нищо ли нямаше да й остане от миналото?
Не знаеше дали да се смее, или да плаче, а липсата на всякаква проява на чувства от негова страна още повече усложняваше нерешителността й.
— Как си успяла да осъществиш този подвиг? Беше махнала зеленото си елече и беше смъкнала роклята от рамото си. Когато свърши с изличаването, Бърти й беше помогнал да се качи горе и беше довел Глори. Версията, разказана на Дръмонд, щеше да издържи.
— Дрехата е непокътната, защото през онази нощ бях облечена с друга.
Сините му очи я гледаха обвиняващо.
— Бърти твърди, че е тази. Той те е открил.
— Да, но Бърти не си спомня правилно. — Тя отиде до по-големия сандък и извади стара торба, в която държеше парцалите, които използваше по време на цикъла си. Извади част от тях и каза:
— Носех една стара рокля, която изгоря толкова, че не можеше да се поправи. От останките направих тези парчета за лични нужди.
Както очакваше, той се изчерви. Въздъхна и прокара ръка през косата си. В погледа му все още се четеше съмнение.
— Изгорила си се нарочно, Клеър. Защо?
Тя беше сигурна, че това няма да е последната лъжа, която ще трябва да изрече. Жалко.
— Не съм, Дръмонд, и съм наранена, че се съмняваш в думите ми.
— Аз ще разбера истината — отвърна той. — Може би не днес или утре, но ще разбера. Това не те ли засяга?
— Да ме засяга, че се съмняваш в мене? — Надеждите й за бъдещето се разклатиха и тя си представи предстоящите години — безкрайни и неописуемо самотни. Той никога нямаше да отвърне на любовта й и щеше да се наложи тя да задържи чувствата си в себе си.
— Бих казала, че това е най-тъжният момент от твоето завръщане насам.
— Аз също.
Трябваше да промени мнението му, но как? Само истината щеше да й свърши работа, но не можеше да изложи на опасност сестра Маргарет заради собствените си романтични копнежи. За да помогне на Джоана в търсенето на самостоятелност, игуменката доброволно беше опетнила душата си с лъжа. Това беше достатъчно за нея.