Дръмонд въздъхна. Джоана му съчувстваше. Той не можеше да отстъпи. Алисдър трябваше да се научи да уважава и да се подчинява на баща си.
— Дай ми ръкавиците си.
С увиснала долна устна Алисдър се възпротиви.
— Не е честно.
Дръмонд погледна Джоана. Изглеждаше объркан и тя му подсказа да отстоява позицията си. Той я послуша и каза:
— Животът не винаги е справедлив, Алисдър. Но ти трябва да се държиш кавалерски и достойно. Ще взема също и ризницата ти.
— Татко!
— Още сега Алисдър. — Той остави пилата и протегна ръка. — Или ще останеш тук да… да чистиш нужниците на казармата.
Алисдър изглеждаше така, сякаш беше сдъвкал кисела джанка.
— Това е работа на слугите. А другите деца ще получат парички за жълъдите.
— Другите деца не са обидили майките си и не те интересуват.
— Но аз трябва да ги ръководя. Аз съм по-висшестоящ от тях.
— По-висшестоящият би трябвало да уважава майка си. Но… Елтън Сингър ще ти покаже къде държи лопатата.
Алисдър свали ръкавиците си и вдигна ръка, като че ли щеше да ги удари в дланта на баща си.
— Ако го направиш, Алисдър — предупреди го Дръмонд, — ще усетиш целувката на тези ръкавици върху голото си дупе.
— Майко. — Момчето я погледна умолително. — Не можеш да му позволиш да ме бие.
Джоана ненавиждаше подобни възпитателни мерки, но Дръмонд беше направил всичко възможно, за да ги избегне. Погледите им се срещнаха и тя усети задоволство от общия им триумф, въпреки че той беше над непослушно седемгодишно момче.
— Обичам те много, Алисдър, но драстичните времена налагат драстични мерки.
Алисдър предаде ценните си вещи съвсем кротко.
— Ето.
Дръмонд взе ръкавиците и ризницата и зачака, като се молеше момчето да се извини на майка си, без да бъде подсещано. Тя прикриваше чувствата си за всичко друго, но не и когато ставаше дума за Алисдър. Беше наранена до дъното на душата си. Дръмонд си спомни думите на вуйчо си. Сърцето на майката е направено от стъкло. Трябва да внимаваш да не го разбиеш.
Алисдър хукна към кулата, но Дръмонд го спря.
— Ще се извиниш на майка си и после ще прекараш следобеда, като направиш нещо хубаво за нея.
С крайчеца на устата си Алисдър попита:
— Какво да направя?
На Дръмонд му се прииска да го разтърси, но насилието щеше само да го лиши от гордостта му. От опит знаеше, че засраменият мъж не е в състояние да подреди мислите си, камо ли да изрази обичта си. Точно сега Клеър се нуждаеше от подкрепа, за да успее да прости на Алисдър.
— Ти трябва да решиш — каза Дръмонд. — Знаеш какво харесва тя.
— Може би — каза тя с изпълнен с достойнство глас — Алисдър може да прекара деня, като обмисля как да изкаже извинението си.
Момчето я погледна, но бързо отмести очи.
— Аз съм единственият, който знае къде расте белият пирен, с изключение на татко. Може ли да си вървя?
— Да, но си сложи палто, преди да излезеш — Дръмонд го наблюдаваше как се отдалечава.
— За какво мислиш? — попита тя.
— Колко прост беше методът на баща ми за възпитаване на деца.
— С опакото на ръката ли? — Тя допря дланта си до бузата.
Сравнението изглеждаше странно, защото страната й беше гладка, а ръката — мека и закръглена. Дланта на баща му наподобяваше тояга и по размер, и на пипане, а и винаги попадаше точно в целта.
— Точно така.
Тя наблюдаваше Алисдър, който се изкачваше по стълбите към кулата. Дръмонд продължи:
— За него е естествено да върви по свой път и да бъде непослушен.
Тя се усмихна тъжно. Беше готов да се обзаложи, че сърцето й се къса.
— Аз си мислех същото.
— Трудно расте.
Тя кимна, но дишането й стана накъсано, ноздрите й се разшириха. На Дръмонд отчаяно му се прииска да я развесели.
— Можем да го обещаем на църквата.
— Тя няма да ни плати.
— Вярно. Папата даде последните си хубави дрехи за каузата.
Още докато я наблюдаваше, тя се оживи. В очите й проблесна интерес, а ръцете й застинаха.
— Колко дълго ще го наказваме?
— Тоест, за колко време ще го лишим от оръжието му ли?
— Да.
Не трябваше да изглежда толкова красива, не и когато той изгаряше от желание да я има. Не и когато беше спала с крал. Не и когато криеше толкова важни тайни.
— Лъжата е сериозно нещо, Клеър. И много лоша черта у син или съпруга.
Тя разбра правилно думите му, но каквито и да бяха причините, тя ги криеше отлично.
— Особено твоята съпруга.
Дано да му дадеше някакво обяснение.
— Още повече, че имам само една.
Тя се засмя.
— Нека те уверя, че твоята съпруга не се е изгорила нарочно.
Говореше така, сякаш съпруга му беше някоя друга жена. Наистина се беше променила и най-голямата разлика беше в способността й да се дистанцира от миналото. Държанието и поведението й не бяха на прелюбодейка. Дори се проявяваше като доста невежа по тези въпроси. Къде се беше научила на това и как можеше да измъкне истината от нея.