— Да напиша ли една история, стопанино?
Той свали ръката си и положи китката си на рамото й.
— Само ако аз съм рицарят в блестящи доспехи, а ти — нещастна девойка.
Тя беше обхваната от изблик на щастие. „Моля те, Господи, дано забременея!“
— Ти добре играеш ролята на кавалера. Спомни си само, че престана да спасяваш други жени, когато се оженихме. Единствено моето нещастие е твоя грижа.
Бърти избухна в смях.
— Господарят получи хубав отговор.
Дръмонд вдигна чашата си за поздрав към Бърти.
— Доброто настроение на стопанката ми е занимание, на което аз с удоволствие се отдавам.
На масата се разнесоха одобрителни възгласи.
Изцяло погълната от вниманието му, тя чукна чашата си в неговата.
— За моя безстрашен ангел и сладкодумен дявол.
Останалите се разкискаха.
Смехът смекчи чертите му, а в ъгълчетата на очите му се появиха малки бръчици. Красив не беше достатъчно силно описание. Влюбена до уши не предаваше точно чувствата й.
Тя преглътна и се запита дали физическите отношения в брака пораждаха любов. Нетърпелива да разбере, Джоана се наклони към него.
Оправната Мег отнесе чашата му до тезгяха и я върна пълна, после се отправи към групата ловци, седнали на маса близо до вратата.
— Намислила си нещо, Клеър — тихо каза той.
Без да откъсва поглед от чашата си, Джоана се усмихна.
— Хм. Малка женска тайна.
Шумът на масата се засили, останалите разговаряха помежду си. Семейната атмосфера беше показателна за жителите на Феърхоуп. Те заслужаваха мъж с поведението и знанията на Дръмонд. Дано същото да беше вярно и за нея.
— Може би замислям грехопадението на някой мъж.
— Да се съпротивлявам ли, или просто да падна в краката ти още сега? — Той сниши глас и добави: — Много си красива.
Прииска й се да се хвърли в прегръдките му.
— Благодаря ти.
— Като принцеса си.
Това вече беше прекалено.
— Тогава припадайте по-късно, принце мой. Когато останем насаме.
Той остави чашата и я покри с дланта си.
— Играеш си с огъня, Клеър, но ти си много добра в това, нали така?
Увереността й се разколеба, но заяжданията му нямаше да я спрат. Не и тази вечер.
— Да приемем, че е така, но каквито и умения да ми липсват, или да съм забравила, сигурна съм, че ти ще ме научиш.
— Забравила си голяма част от живота ни в Хайлендс.
С глас прелъстителен като на Глори, Джоана отвърна:
— Тогава се оставям на твоето вещо ръководство. — Тя го погледна. — И на твоето… — Обещанията замъгляваха погледа му. Изречението замря на езика й.
— Жадна ли си, Клеър?
— В известен смисъл. — Тя допря чашата до устните си.
Мег донесе каната. Само уелсецът поиска да му долеят.
— И аз! И аз! — изписка Кърли.
— Достатъчно за този дребосък — каза баща й.
Мег щипна Кърли по бузката.
— По-скоро бих сервирала пинта бира на Елтън Сингър, отколкото да дам на кутрето ти да опита пивото. — Тя извади от престилката си парче от медена пита и го подаде на Кърли.
— Медовината освежава ли те, Клеър?
Джоана се взе в ръце.
— Да, а също така и компанията. Какво прави днес?
— Почистихме изсъхналите дървета от гората близо до Андерсън Холоу. Утре ще правим пещ за въглища. А ти?
— Рязах ябълки и сливи, докато ме заболяха пръстите. Джон закла едно дебело прасе.
— Имаме ли консервирана кайма от миналата година? — попита той, нетърпелив като Алисдър, когато чакаше да изстине яйченият крем.
— Да. Искаш ли да ти направя пай?
— Два. Откога мечтая за пай.
Тя пък мечтаеше за него, но зад копнежа й се криеше и разбиране. Толкова дълго беше лишаван от прости удоволствия като пай, приготвен от обрезки от свинско месо, консервирани с плодове. Можеше да прекара целия си живот, за да му осигурява удоволствията, които беше пропуснал.
През следващия час между разговорите с останалите посетители на кръчмата те си разменяха многозначителни фрази и настойчиви погледи. Когато Джон Хендъл взе спящата Кърли на ръце и тръгна към вратата, Бърти и останалите го последваха. Морган Фор се сгромоляса като отсечено дърво на близката пейка и заспа. Беше изпил четири чаши медовина. А Дръмонд три.
Пулсът на Джоана заби силно в очакване, ръцете й си търсеха място. Време беше да се измъкнат елегантно.
— Ще тръгваме ли? — попита тя. Изражението му стана замислено.
— Нервна ли си?
— Не. Защо?
— Потропваш с пръсти.
О, мътните го взели! Тя скри издайническата ръка и се стегна.
— Имаш ли нещо да ми кажеш? — попита той.
Очакваше да му каже защо се е изгорила. Можеше да си чака до второ пришествие.