Ако момчето см втълпеше, че ще ходят в Лондон, щеше да го преследва безмилостно.
— Няма да посмееш да му го кажеш.
Ръцете й обвиха кръста му и тя опря чело в брадичката му. Вятърът развя кичурите златиста копринена коса и те погъделичкаха лицето му. Пирен. Беше изпълнен с усещането за дом и огнище. Но Шотландия му беше забранена, а жената, в която се бе влюбил, беше хитра, непозната натрапница, която го беше накарала да забрави миналото.
— Можеш да ме изпробваш — каза тя до шията му. Без да иска, той вече го бе сторил и не можеше да си представи по-сладка награда от непорочността й. Но това бяха просто остроумия, защото независимо от лъжите си тя нямаше да използва Алисдър като коз.
— Много добре — отстъпи Дръмонд. — Ще запазя в тайна тази палавост на влюбените.
Тя застина.
— Беше ли както си го спомняш?
По тяхна собствена воля ръцете му я обгърнаха.
— Правенето на любов с тебе ли?
С отпуснатите си рамене и учестеното си дишане тя излъчваше ранимост.
— Да.
Жените винаги задаваха подобни въпроси, обикновено за да получат комплимент. Но не и тази натрапница, тя искаше потвърждение, че стратегията й е успяла.
Изведнъж той се почувства като вожд на добре въоръжен клан, изправен срещу слаб враг. Това беше неговият ден. Предимството, което имаше, му позволи да изрече истината.
— Беше по-хубаво от преди.
— Наистина ли? — Тя отново се размърда в прегръдката му. — Приятно ли ти беше?
Имаше способността да го въвлича в разговори, които едновременно го радваха, забавляваха и молеха да бъдат повторени. Имаше и чудесно чувство за хумор.
— Призоваването на Бога е достатъчно доказателство за това, момиче. Беше много приятно.
— Свети Ниниан.
— Моля?
Тя отдръпна глава назад и го погледна. Лицето й бе огряно от лунната светлина, а очите й блестяха дяволито.
— Не призоваваше Бога, Дръмонд. Аз бях. Ти викаше Свети Ниниан.
Напуши го смях, но не можеше да си позволи да го покаже. Не успя да се сдържи и тя се разсмя заедно с него, играейки ролята на любяща съпруга. Любяща лъжкиня.
Чувствената прегръдка беше истинско изтезание, защото тялото му си имаше собствено мнение и докато мъжествеността му отново нарастваше, той се бореше с желанието да я има още там, незабавно.
Тя беше измамница, но той й беше дал сърцето си. Сега трябваше да внимава с нея.
— Съвсем естествено е за един шотландец да призовава Свети Ниниан. Ти сигурно го разбираш, защото самата ти си искрена.
Сега съм различна.
Наистина, сега тя беше дефлорирана натрапница.
Какво й беше разказала Клеър за него? Някои факти, защото тя беше изпълнила волята му и беше нарекла техния дом Феърхоуп. Ние наистина изтъркахме кожата. Клеър никога не би изрекла такава земна забележка. Нито би измисляла приказки за героизма му, нито пък би взела неговата страна срещу такива като Ред Дъглас.
— Какво те кара да се усмихваш, Дръмонд?
— Откъде знаеш, че се усмихвам?
— Така ли е?
Не би трябвало да го познава така добре, не и когато той знаеше толкова малко за нея. Той си спомни как се бе чудил при първата им среща дали някой друг не се е вселил в тялото на Клеър. Сега това наблюдение му изглеждаше като истинско пророчество. Сега беше времето да научи колко знаеше тя.
— Мислех си за онези градини, които искаше. Помниш ли?
— Не — отвърна гърлено тя. — Не си спомням за градините.
Разбира се, че нямаше да си спомня. Клеър беше искала подстригани ливади, а тази жена искаше благоденствие и бъдеще за Алисдър. Клеър се страхуваше от водата, а тази жена беше научила сина му да плува. Освен това беше научила и Дръмонд да бъде добър родител.
Ако беше родственица на Клеър, би трябвало да я обича. Но къде беше Клеър?
— Извинявам се тогава.
— Няма да дразня Алисдър от твое име.
— Зная.
Беше измамила и момчето, но го беше отгледала с любов и го беше научила да уважава останалите. Обичаше Алисдър като свое собствено дете и той не познаваше друга майка. Дръмонд си спомни първия път, когато беше отвел Алисдър с Лонгфелоу. Беше препуснала след тях без седло без дори да се замисля. Беше ужасена от мисълта, че Дръмонд може да я раздели с Алисдър. Седмици по-късно, когато беше заплашил да го стори, ако не го целуне пред Ред Дъглас и шериф Хей, тя беше играла ролята на покорна жена. От страх, а не от любов или страст. Сега го искаше.
Забрави щедростта и майчините й умения, настояваше гордостта му. Тя беше измамница. За негова изненада тялото му пренебрегваше здравия разум и изискваше друг вид благодарност. Сякаш усетила нуждата му, тя се сгуши още повече в него.