— Чичото на мама беше моряк — сподели Ноби. — Но след голямата чума си смени професията. Едни фермери го напили, а като се събудил на следващата сутрин, вече бил вързан за някакъв плуг.
Те се наместиха по-удобно.
— Изглежда сякаш ще има битка, сержант — каза Ноби, докато художникът много внимателно започваше да изписва финалното „к“.
— Няма да продължи дълго, обаче. Това, клачианците, са една сбирщина от страхливци — отговори Колън. — Щом опитат вкуса на студената стомана, ще се втурнат да бягат през глава обратно през пустинята си.
Сержант Колън имаше широка обща култура. Той беше минал през школата на Баща Ми Винаги Казваше, завършил беше колежа Всички Знаят, а в момента правеше аспирантура в университета Един Човек В Кръчмата Го Разправя.
— Значи няма да си имаме проблеми, така ли?
— Разбира се, те не са със същия цвят като нас — продължи Колън. — Да де… като мене, във всеки случай, — допълни при вида на множеството нюанси, в които се преливаше ефрейтор Нобс.
— Полицай Визит е доста кафявичък — отбеляза Ноби. — А аз никога не съм го виждал да бяга от нещо. Даже, ако реши, че има шанс да пробута някому някой от своите религиозни памфлети, той го гони като териер.
— Да-а, но омнианците повече приличат на нас. Малко са особняци, така де, но иначе отвътре са си като нас. Не, начинът да познаеш кой е клачианец е като го чуеш да използва много думи, дето започват с „ал“. Само така можеш да кажеш дали са клачианци. Като ал-кохол, виждаш ли?
— Те ли са открили бирата?
— Да-а.
— Умно.
— Аз не бих нарекъл това умно. — Сержант Колън късно осъзна, че е допуснал тактическа грешка. — По-скоро е въпрос на късмет.
— И какво друго са измислили?
— Ами-и-и те… — Колън затършува из мозъчните си гънки. — Измислили са ал-гебрата. Това е когато се събират букви. За хора, на които мозъците им не са достатъчно умни, за да събират цифри.
— Това доказан факт ли е?
— Разбира се. Всъщност — продължи Колън малко по-убеден накъде води пътеката на мислите му, — веднъж чух един от магьосниците в Университета да казва, че клачианците са открили едното нищо. Това бил техният огромен принос към сметките. Аз попитах „Какво?“ и той каза, че те открили нулата.
— Не е трудна работа. Всеки може да открие нищото. Аз не бих откривал едното нищо.
— Това ти разправям и аз — потвърди Колън. — Аз му отговорих, че хората, които са открили числата, като четири и… и…
— Седем…
— Да, именно, че това са истинските гении. Нищото няма нужда от откриване. То просто си седи там. Те може би само са го намерили.
— Да, във всичката тая пустиня.
— Именно! Така де! В пустинята. Която, както е известно, е всъщност едно голямо нищо. Нищото е природен ресурс за клачианците. Виж, в това има логика. И понеже ние сме много по-цивилизовани, имаме повече неща около нас. И можем да ги преброим и така да открием числата. То е също като… да де, казват, че клачианците са открили астрономията…
— Ал-трономията, — услужливо се намеси Ноби.
— Не, не… Ноби, предполагам, че те вече са били открили „с“-то по това време или по-скоро са го откраднали от нас… Както и да е, на тях им се е наложило да открият астрономията, защото нямат какво да гледат около себе си по земята. Всеки може да гледа звездите и да им дава имена. А на всичкото отгоре и са го нарекли откривателство. Ние не обикаляме насам-натам да обясняваме, че сме открили това или онова, само защото сме му хвърлили едно око набързо.
— Чувал съм, че те имат множество странни богове.
— А-ха, и побъркани свещеници — отговори Колън. — Половината от тях обикалят с пяна по устата. И вярват в какви ли не невъзможни работи.
Те позяпаха още малко художника, потънали в мълчание. Колън очакваше с тих ужас въпроса, който последва.
— Значи как по-точно те са различни от нас, в такъв случай? — попита Ноби. — Щото и някои от нашите свещеници са…
— Надявам се, че не си престанал да бъдеш патриот — студено произнесе Колън.
— Не, разбира се, че не. Просто питах. Разбира се, ясно ми е, че техните са много по-лоши от нашите, защото са чужденци и всичко останало.
— И разбира се, те са побъркани на тема война — допълни Колън. — Злонравни бандити с извити мечове.
— Искаш да кажеш, че… те злонамерено атакуват, докато страхливо бягат в мига, когато са опитали вкуса на студената стомана?
Ноби имаше коварно добра памет за детайлите.
— Както ти казах — не може да им се вярва. И пърдят страшно след ядене.
— Е… И ТИ правиш така, сержант.
— Да, но аз не се опитвам да бъда учтив, Ноби.