— …зън… Осем нула две минути преди обяд — убита е ефрейтор Дребнодупе… Осем нула три минути преди обяд… Убит е сержант Детритус… Осем нула тритритри минути и седем секунди секунди преди обяд… Убит е полицай Визит… Осем нула три минути и деветдеветдевет секунди преди обяд… Убит е убит е убит е…
— Казват, че някога в Анкх-Морпорк един от твоите предци убил краля — изрече принцът. — Той също не е свършил добре.
Ваймс не го слушаше.
— …Убит е Полицай Дорфл… Осем нула три минути и четиринайсетнайсетнайсет секунди преди обяд…
Фигурата на трона пред него сякаш изпълваше целия му свят.
— …Убит е капитан Керът Айрънфаундърсън… зън…
И Ваймс си помисли: „А аз за малко нямаше да дойда. За малко щях да си остана в Анкх-Морпорк.“
Винаги се бе чудил как ли се е чувствал Скалоликия в оная мразовита утрин, когато е хванал секирата, неблагословена от краля — защото кралят не би припознал съд като този, дори и да се намереха съдебни заседатели за него, — когато се е приготвил да скъса това, което хората приемат за връзка между земното и божественото…
— …зън… Неща за вършене днес: Да умра…
Чувството нахлу във вените му като гореща млада кръв. Човек го изпитва, щом усети, че законът вече е изчерпал силите си, когато поглежда в надсмиващото му се лице отсреща и решава, че просто не би могъл да продължи да живее, ако не прекрачи тази последна линия и не извърши едно чисто дело…
Отвън се разнесоха викове. Той мигна, за да прогони потта от очите си.
— А… Командир Ваймс… — произнесе един глас някъде отвъд пределите на съзнанието му.
Той се насили да задържи парещия си поглед върху арбалета в ръцете си.
— Да?
Една ръка бързо изтръгна стрелата от леглото й. Ваймс мигна. Пръстът му спазматично натисна спусъка. Тетивата отскочи назад със звън. А погледът в очите на принца в този миг несъмнено щеше да го стопля в студените му нощи, ако изобщо му беше писано да преживее още студени нощи.
Чу как всички те умираха. Но в действителност не бяха мъртви. А въпреки това проклетото нещо прозвуча толкова… истинско…
Лорд Ветинари гнусливо захвърли стрелата настрана, досущ като светска дама, която иска да се отърве от нещо кафяво и лепкаво.
— Много добре, Ваймс. Виждам, че си успял да покачиш магарето на минарето. Добро утро, господа. — Той се усмихна ведро към компанията. — Явно не съм закъснял прекалено много.
— Ветинари? — Ръждьо сякаш се събуди. — Какво търсиш тука? Това е бойно поле…
— Не съм убеден. — Патрицият го дари с една от своите изключително кратки усмивки. — Отвън има ужасно много хора, насядали по земята. Повечето се занимават с това, което, ако не се лъжа, на военен жаргон се нарича „запарване на чай“. А капитан Керът организира футболен мач.
— Той какво?…
Ваймс свали арбалета. Внезапно светът му се стори истински. Ако Керът се занимаваше с нещо толкова нелепо, значи нещата пак си бяха нормални.
— Боя се, че досега има отбелязани доста фалове. Но в никакъв случай не бих го нарекъл бойно поле.
— Кой печели?
— Струва ми се, че Анкх-Морпорк. Водим с два ритнати пищяла и един счупен нос.
За пръв път от цяла вечност Ваймс усети лекото бодване на патриотизма. Останалият живот можеше да пропада в нужника, но когато опреше до лакти в корема и ритане по кокалчетата, той знаеше на кого да заложи.
— От друга страна — продължи Ветинари, — струва ми се, че формално все още голям брой хора са арестувани. Въпреки че не се намираме в състояние на война, а в състояние на футбол. Затова вярвам, че аз, да речем, отново заемам мястото си. Извинете ме, сир, но ще отнеме не повече от минута.
Той измъкна металния цилиндър и започна да го развива от единия край.
Незнайно защо Ваймс внезапно почувства необходимост да отстъпи на няколко крачки от него.
— Какво е това?
— Помислих, че може да ни потрябва — отговори Ветинари. — Отне известно време за подготовка, но съм сигурен, че ще свърши работа. Надявам се все още да могат да се четат. Положихме всички усилия да ги запазим от влагата. — Дебело руло хартия тупна на земята. — Командир Ваймс, нямате ли нищо за вършене? — добави той. — Да съдийствате на мача например.
Ваймс вдигна рулото и зачете първите редове.
— Докато… и поради което… и т.н., и т.н… Град Анкх-Морпорк… Капитулира?
— Какво? — извикаха едновременно Ръждьо и принца.
— Да, капитулира — бодро потвърди Ветинари. — Едно малко руло хартия и всичко се разрешава. Както сами ще установите, всичко вътре е написано в съответствие със закона.