— Къде беше досега, сержант Колън? — попита Ваймс.
— Заклел съм се да пазя тайна, сър. Негово превъзходителство лично ме закле.
— Хубаво. — Ваймс реши да не насилва нещата. Да получи информация от Колън беше като да вади вода от кладенец. Можеше спокойно да почака. — А Ноби къде е?
— Тук съм, сър! — кльощавата клачианка отдаде чест сред звън на бакър.
— Това ти ли си?
— Да, сър! Върша мръсната работа, както винаги се пада на жените в тоя живот, сър, въпреки че в интерес на истината тук присъстват по-нисшестоящи полицаи от мене, сър!
— Айде, айде, Ноби — каза Колън. — Знаеш, че Веселка не може да готви, няма да молим Редж Шу, защото разни части от тялото му непрекъснато падат в тигана, а Ангуа…
— …не се занимава с готвене — довърши Ангуа. Тя лежеше по гръб, затворила очи, на една скала. Скалата подозрително наподобяваше Детритус.
— И без това ти направо започна да готвиш, сякаш така трябва да бъде — напомни Колън.
— Искате ли кебаб, сър? — попита Ноби. — Има достатъчно.
— Вие наистина сте намерили ужасно много храна отнякъде — отбеляза Ваймс.
— От домакина на клачианската армия, сър — обясни Ноби, като се захили изпод воалите си. — Упражних сексуалната си мощ върху него, сър.
Хапката на Ваймс застина на половината път към устата му и покапа вряла агнешка мас по краката му. Видя как Ангуа облещи очи и се взря с ужас в небето.
— Сър, заплаших го, че ще сваля дрехите си и ще започна да пищя, ако не ми даде не’кво плюскане.
— Това и на мене би ми изкарало ангелите — съгласи се Ваймс.
С крайчеца на окото си видя как Ангуа си пое дъх.
— Да, помислих си, че ако си изиграя правилно картите, спокойно мога да мина за някоя от ония фатални жени — обясни Ноби. — Достатъчно е само да намигна на някой мъж и той търчи половин миля. Знае ли човек, това може да се окаже полезен трик.
— Обясних му, че вече може да се преоблече в униформа, но той твърди, че така се чувства по-удобно — прошепна на Ваймс Колън. — Започвам малко да се притеснявам, правичката да ви кажа.
„С това не мога да се справя… Няма го в Правилника.“
— Ъ-ъ-х… — започна той. — Как да погледнем на тази…
— Не желая никакви ин-сину-ации около името ми — прекъсна го Ноби. — Просто намирам за правилно човек да се поразходи известно време в кожата на някого другиго, това е всичко.
— Ами-и… докато е само в кож…
— В момента влизам в съприкосновение със своята по-нежна същност, окей? Искам да видя света от друга гледна точка, даже тя да е женска. — Огледа внимателно израженията на лицата им и размаха ръце: — Хубаво де, хубаво, ще си облека униформата. Само да поразтребя малко из лагера. Сега доволни ли сте?
— Нещо мирише много вкусно!
Керът влетя в кръга насядали полицаи, като тупкаше футболната топка. Беше се съблякъл гол до кръста. Свирката висеше на гърдите му, вързана на канапче.
— Обявих почивка на полувремето — обясни той и седна. — Пратих няколко момчета до Гебра да донесат четири хиляди портокала. След мача духовият оркестър на анкх-морпоркските въоръжени сили ще свири подборка от любими военни маршове.
— А те опитвали ли са се да свирят заедно? — попита Ангуа.
— Не вярвам.
— А, значи ще бъде интересно.
— Керът… — подхвана Ваймс. — Не бих искал да си навирам носа в неща, които не са моя работа, но откъде, по дяволите, намери посред пустинята футболна топка?
Един глас назад в съзнанието му настойчиво повтаряше: „Ти го чу как умира, ти го чу как умира… някъде другаде.“
— O, напоследък свикнах да я нося в раницата си, сър. С изпуснат въздух. Много умиротворяващ предмет е това, футболната топка. Зле ли ви е, сър?
— Ъ? Какво? O. Да. Просто съм малко… изморен. И кой печели, значи?
Ваймс отупа джобовете си и измъкна последната пура.
— Най-общо казано досега сме реми, сър. Наложи се обаче да покажа червен картон на четиристотин седемдесет и трима души. Клач води сега-засега по брой фалове. Съжалявам, че трябва да го кажа.
— Спортът като алтернатива на войната, така ли?
Ваймс се порови в пепелта на огъня и измъкна полуизгоряло… нещо, което си наложи да нарича въгленче на пустинята.
Керът тържествуващо го изгледа:
— Да, сър! Никой не използва оръжия. И забелязахте ли как клачианската армия непрекъснато намалява? Главатарите от отдалечените покрайнини си събират хората и си тръгват. Казват, че няма смисъл да висят тука, щом няма война. На мене ми се струва, че поначало не им се е идвало. И не вярвам, че ще бъде лесно да ги домъкнат отново…