Зад гърба им се разнесоха викове. Група мъже излезе с шумен спор. Лорд Ръждьо се огледа, докато говореше на спътниците си. Забеляза Ваймс и разярено се спусна към него.
— Ваймс!
Командирът на Стражата погледна нагоре, поднесъл въгленчето на половината път до пурата си.
— Можехме да победим, така да знаеш! — изрева Ръждьо. — Можехме да спечелим! Но бяхме предадени, и то на ръба на успеха! — Ваймс го гледаше втренчено. — И вината за това е твоя! Станахме за посмешище на цял Клач! Знаеш колко държат тия хора на честта, а ние загубихме цялото си достойнство в техните очи! Ветинари е свършен! И ти също! И твоята Стража, дето е съставена само от тъпи страхливи отрепки! Какво ще отговориш на това, а?
Стражниците седяха застинали като статуи в напрегнато очакване Ваймс да отговори нещо. Или поне да помръдне.
— Ей? Ваймс? — Ръждьо подуши въздуха. — Каква е тая миризма?
Ваймс бавно свали погледа си от Ръждьо към дланта си. От нея се издигаше дим. Чуваше се леко цвърчене. Той се изправи и тикна пръстите си под носа на Ръждьо.
— Вземи го.
— Ама това… някакъв трик ли е…
— Вземи го — повтори Ваймс.
Като хипнотизиран Ръждьо облиза пръсти и неуверено пое въглена.
— А, то не боли…
— Боли, боли — увери го Ваймс.
— Всъщност O-о-ох-х-х!
Ръждьо отскочи назад, изпусна въгленчето и припряно засмука изгорялата кожа на ръката си.
— Номерът е да не ти пука, че боли — обясни Ваймс. — А сега се махай.
— Няма да оцелееш още дълго — присмя му се Ръждьо. — Чакай само да се върнем в града. Само да се върнем!
Той бързо се отдалечи, като стискаше наранената си ръка.
Ваймс се върна и седна пред огъня. След малко попита:
— Отиде ли си вече?
— Върна се при поделенията, сър. Струва ми се, че в момента издава заповеди за отплаване към Анкх-Морпорк.
— Може ли да ни види оттам?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Има прекалено много хора между него и нас, сър.
— Абсолютно ли си убеден?
— Не и ако не може да гледа през стадо камили, сър.
— Добре. — Ваймс завря изгорелите пръсти в устата си. По лицето му се стичаше пот. — По дяволите по дяволите по дяволите! Някой да носи случайно студена вода?
Капитан Дженкинс бе успял да пусне отново кораба си на вода — след доста копаене, много прецизна работа с гредите, изхвърлени на сушата, както и известна помощ от страна на един клачиански капитан, който не беше позволил на патриотизма му да застава на пътя на печалбата.
Той си почиваше заедно с целия екипаж на брега, когато в ушите им прозвуча звънко „Добрутро“.
Примижа срещу слънцето.
— Това не би могъл да е Ваймс, нали? — Екипажът се загледа. — Бързо да се качваме на борда!
Една фигура се спусна по дюната. Движеше се много по-бързо от скоростта на човек по свличащи се пясъци. И на зиг-заг. Когато се приближи, се оказа, че е стъпил на обърнатия си щит. Той зави и закова грациозно само на няколко стъпки от краката на потресения Дженкинс.
— Колко мило от ваша страна, капитане, да ни изчакате! — започна Керът. — Хиляди благодарности! Останалите ще пристигнат само след минутка.
Дженкинс отново погледна към билото на дюната. Нови, тъмни силуети бяха изникнали там.
— Но това са д’реги! — извика той.
— O, да! Изключително мили хора. Срещал ли сте се някога с тях?
Дженкинс изгледа внимателно Керът.
— Победихте ли?
— O, да. В самия край — при дузпите.
Синьозеленикава светлина се процеждаше през прозорчетата на Лодката.
Лорд Ветинари нагласи кормилните лостове така, че да се насочат към подходящ кораб, и попита:
— Каква е тази миризма, сержант Колън?
— От Бет… от Ноби е, сър — отговори Колън, докато усърдно въртеше педалите.
— Ефрейтор Нобс?
Ноби почти се изчерви:
— Купих едно флаконче парфюм, сър. За моята млада дама.
Лорд Ветинари се покашля.
— Ефрейтор, какво по-точно имаш предвид под „моята млада дама“?
— Е да де, когато си я намеря — обясни Ноби.
— Аха… — Дори в гласа на лорд Ветинари се почувства облекчение.
— Понеже очаквам, че вече ще я намеря, след като напълно изследвах сексуалната си натура и се чувствам напълно в съгласие с мене си — допълни Ноби.
— Постигнал си хармония със себе си?
— Да, сър! — щастливо каза Ноби.
— И когато намериш тази късметлийка, смяташ да й подариш това флаконче…
— Казва се „Казбахски нощи“, сър.
— Естествено. Доста… цветист аромат, не ти ли се струва?