— Да, сър. Т’ва е щото вътре има жасмин и миризми от редки чифтокопитни.
— И в същото време удивително добре се… просмуква навсякъде…
Ноби се ухили:
— Направих добра сделка за парите си, сър. Малко количество, но трае дълго.
— Не прекалено дълго, надявам се?
Но Ноби караше дори иронията да хваща ръжда.
— Взех го от същия оня магазин, от който сержантът си купи гърбицата, сър.
— Ах… да.
В Лодката нямаше особено много място, но повечето беше заето от сувенирите на сержант Колън. Бяха му разрешили кратка експедиция по магазините, „за да купя някои нещица за жената, сър, щото иначе няма да ме пусне в къщата“.
— Сержант, дали на госпожа Колън ще й хареса да има в къщата препарирана камилска гърбица? — със съмнение попита Патрицият.
— Да, сър. Ще може да поставя разни неща отгоре й, сър.
— Ами комплекта плетени медни масички?
— За да слага неща върху него, сър.
— Ами… — разнесе се дрънчене — …връзката кози чанове, чайникът за кафе с орнаменти по него, миниатюрният камилски самар и тази… странна стъклена бутилка със слоеве пясък в различни цветове… Те за какво служат?
— За тема на разговор, сър.
— Искаш да кажеш, че хората ще си разменят мисли от типа на „Това за какво ли служи“?
Сержант Колън изглеждаше изключително доволен от себе си.
— Виждате ли, сър? Ето, че вече разговаряме за тях.
— Забележително.
Сержант Колън тактично се покашля и посочи с глава свитата на пода в задната част на Лодката фигура на Леонардо, стиснал глава между дланите си.
— Доста е кротък от известно време, сър — прошепна той. — Човек думица не може да изкопчи от устата му.
— Много му се струпа на главата — обясни Патрицият.
Стражите повъртяха мълчаливо педалите още известно време, но прихлупените стени и таван на лодката предразполагаха към споделяне на лични тайни — нещо, което в никакъв случай не би могло да се случи на сушата.
— Съжалявам за това, че са ви уволнили, сър — започна Колън.
— Тъй ли? — каза лорд Ветинари.
— Ако имахме избори, щях да гласувам за вас със сигурност.
— Впечатляваща мисъл.
— Мисля си, че хората желаят да усетят юмрука на едно твърдо управление. Мене ако питате.
— Добре.
— Вашият предшественик лорд Щракникуфар, виж, той беше психар. Но, както винаги съм казвал, с лорд Ветинари хората винаги си знаят мястото…
— Чудесно.
— Може мястото да не им харесва, разбира се…
Лорд Ветинари вдигна поглед. В момента се намираха под някакъв кораб, който изглежда пътуваше в правилната посока. Той маневрира с тромавите кормилни лостове на Лодката, докато чу глухото „дум“ на корпус и завъртя свредела на носа.
— А аз уволнен ли съм, сержант? — попита той, щом се върна на мястото си.
— Ами, ъ-ъ, аз с ушите си чух хората на лорд Ръждьо да разправят, че ако вие рат… рат…
— Ратифицирате — помогна му Ветинари.
— Да! Че ако вие ратифицирате договора за капитулация другата седмица, те ще ви изпратят в изгнание, сър.
— Сержант, в политиката една седмица е твърде много време.
Лицето на Колън разцъфна в това, което на него му приличаше на съзаклятническа усмивка. Той заговорнически се почеса по носа.
— А, политика — кимна с разбиране. — Аха, с това трябваше да започнете.
— Те си мислят, че ще се смеят последни, ама всъщност — нъц? — включи се и Ноби.
— Негово превъзходителство има някакъв таен план на ум. Сигурен съм — каза Колън. — Знам къде е скрито пиленцето.
— Виждам, че не мога да надхитря толкова изкусни познавачи на карнавала на живота — обобщи лорд Ветинари. — Да, наистина възнамерявам да предприема нещо.
Той намести камилската гърбица на пода. Тя всъщност вонеше на коза и беше почнала да изпуска пясък. След това се облегна.
— Възнамерявам да поспя. Събудете ме, ако се случи нещо.
Случваха се моряшки неща. Вятърът духаше така силно, че човек можеше да запрегне петлетата ветропоказатели в мелница за царевица. Периодично преваляваше аншоа.
Командир Ваймс се опитваше да поспи. Дженкинс му показа как се ляга в хамак и скоро Ваймс установи, че това беше просто друг вид овча очна ябълка. Никой не можеше да заспи в подобно чудо. Моряците вероятно ги окачват в каютите си заради театъра, а истинските легла си ги натъпкват сутрин в гардеробите.
Опита се да се настани удобно в трюма и успя да подремне, докато другите тихо разговаряха. Те много учтиво гледаха да не му пречат.
— …превъзходителство нали няма да им даде целия остров? Иначе за какво се борихме?
— След цялата тая работа ще му е много трудно да си запази службичката, от мен да знаеш. Той направо стъпка в калта доброто име на Анкх-Морпорк, както каза господин Ваймс.