— За Анкх-Морпорк калта е връх. — Това беше Ангуа.
— А бе, ’сички сме живи и здрави. — Това беше Детритус.
— Това е виталистка забележка…
— ’Звинявай, Редж. К’во се чешеш такъв?
— Струва ми се, че съм пипнал някаква срамна чуждоземска болест.
— Моля? — Пак беше Ангуа. — Какво може да прихване едно зомби?
— Предпочитам да не обяснявам…
— Редж, разговаряш със същество, което познава всички марки мазила срещу бълхи, продаващи се в Анкх-Морпорк.
— Е, ако толкова искаш да знаеш… мишки, госпожице. Толкова е срамно. Пазя се чист, но те винаги успяват да намерят начин, гадините…
— Всичко ли опита?
— Само пор не съм им пуснал още.
— Ако негово превъзходителство си отиде, кой ще го смени? — попита Веселка. — Лорд Ръждьо ли?
— Той няма да се задържи повече от пет минути.
— Може би гилдиите ще се обединят и заедно…
— Глупости, те се бият помежду си като…
— …порове — каза Редж. — Лечението е по-лошо и от болестта.
— Я се успокой, нали има Стража. — Това беше Керът.
— Да, ама гус’ин Ваймс ще го изритат на мига. Щот’ зарад’ политиката.
Ваймс продължи да се преструва на заспал.
Безмълвна тълпа очакваше кораба, когато той накрая акостира на кея. Гледаха как Ваймс и хората му слизат по стълбичката. Един или двама се покашляха, някой извика:
— Кажете ни, че не е вярно, господин Ваймс!
В подножието на стълбичката полицай Дорфл козирува вдървено.
— Сър, Корабът На Лорд Ръждьо Пристигна Тази Сутрин — съобщи големът.
— Някой да е виждал Ветинари?
— Не, сър.
— Страх го е да си покаже физиономията! — изкрещя някой.
— Лорд Ръждьо Каза, Че Вие Трябва Да Изпълните Своите Служебни Задължения, Дяволите Да Ви Вземат — обясни Дорфл.
Големът страдаше от определен буквализъм на изказа.
Той връчи лист хартия на Ваймс, който го грабна и зачете първите редове.
— Какво е това? „Комитет по извънредното положение“? Ами това? Обвинение в измяна? Срещу Ветинари? Няма да изпълним тази гадост!
— Може ли да погледна, сър? — каза Керът.
Ангуа забеляза вълната, докато останалите се взираха в заповедта. Дори и в човешката си форма ушите на върколаците са изключително чувствителни. Тя се върна до ръба на кея и се загледа надолу по течението на реката.
Стена от бяла вода, висока няколко стъпки, се носеше нагоре по Анкх. Когато премина по пристанището, корабите се надигнаха и разлюляха.
Вълната се надигна край Ангуа, разплиска се по кея и накара кораба на Дженкинс да танцува върху гребена й. На друг кораб се строши цял товар грънци.
Приливната вълна се насочи към следващия мост. За момент въздухът замириса не на традиционното за Анкх eau de latrine, а на морски ветрове и сол.
Дженкинс надникна от каютата си и се загледа в развълнуваната вода.
— Какво беше това? Приливът ли се е променил? — попита Ангуа.
— Ние доплавахме дотука с приливната вълна — възрази Дженкинс. Не може да е било прилив. Да ме утрепеш обаче, ако знам какво е. Някой от онези феномени, предполагам.
Ангуа се върна при групичката си. Лицето на Ваймс вече беше тъмночервено.
— Подписано е от повечето от най-важните гилдии, сър — тъкмо казваше Керът. — фактически от всички с изключение на Просяците и Шивачките.
— Тъй ли? Аз пък пикая на тях!… Кои са те да ми дават такива заповеди?!
Ангуа видя как болезнен спазъм премина през лицето на Керът.
— Ъх. Все някой трябва да издава заповедите, сър. Това е принципното положение. Не се предполага да си даваме сами на себе си заповеди. Това е нещо като… смисъла на нещата.
— Да… но… не такива…
— И освен това предполагам, че те изразяват волята на хората…
— Тази пасмина ли? Не ми пробутвай подобни глупости, моля те! Ако се бяхме били, досега всички щяхме да сме изклани! И пак щяхме да се намираме в същото положение…
— Този документ изглежда законен, сър.
— Това е… нелепо!
— Не ние го обвиняваме, сър. Просто трябва да сме сигурни, че той ще се яви в Залата на плъховете. Вижте, сър, вие преживяхте доста напоследък…
— Да, но… да арестувам Ветинари? Не мога да…
Ваймс млъкна, защото ушите му чуха с известно закъснение какво беше произнесла устата му току що. Тъкмо в това беше разковничето, нали? Ако имаш право да арестуваш всекиго, значи това следва да направиш. Не можеш да се отмяташ и да казваш „Ама само не него“. Ахмед би му се подигравал за това. Скалоликия сигурно се въртеше във всичките си пет гроба.