Денят се оказа почти толкова изморителен, колкото и войната. Най-малко едно килимче долетя от Клач, освен това имаше непрестанен поток от бележки между двореца и посолството. Тълпата кротко висеше и чакаше пред двореца. Събитията се случваха и дори на хората да не им беше ясно какво точно става, нямаха намерение да го пропускат. Ако предстоеше да се напише нова история, те искаха да гледат.
Ваймс се прибра у дома. За негова изненада вратата му отвори Уиликинс. Беше навил ръкавите на ризата си и облякъл дълга зелена престилка.
— Ти? Как, по дяволите, успя да си дойдеш толкова бързо? Извинявай, нямах намерение да бъда неучтив…
— Успях да се кача в суматохата на кораба на лорд Ръждьо, сър. Не бих желал имението да потъне в разруха в мое отсъствие. Сребърните съдове са в отвратително състояние, смея да отбележа. Градинарят няма и най-малко понятие как да ги чисти. Сър, позволете ми да поднеса предварително своите извинения за шокиращото състояние, в което са ножовете и вилиците.
— Допреди няколко дни ти отхапваше носовете на хората, които те ядосваха.
— O, сър, не бива да вярвате на всичко, което редник Бурк разправя. Отхапах само един нос.
— А сега си се разбързал да полираш среброто?
— Сър, не бива да си падаме под равнището. — Той спря. — Сър?
— Да?
— Победихме ли?
Ваймс погледна кръглото розово лице.
— Ех… поне не загубихме, Уиликинс — отговори накрая.
— Не можехме да позволим на чуждоземния деспот да сложи ръка върху Анкх-Морпорк, нали, сър? — леко потрепери гласът на иконома.
— Предполагам, че не…
— Значи това, което сторихме, беше правилно.
— Предполагам, че да…
— Градинарят ми каза, че лорд Ветинари бил нагласил някакъв страхотен номер на клачианците…
— Не виждам защо не. Той прави номера на всички останали.
— Това звучи изключително удовлетворително, сър. Лейди Сибил се намира в Леко Розовеещата Се Гостна, сър.
Тя плетеше несръчно, когато Ваймс влезе, но скочи и го целуна.
— Чух новините. Много добре. — Огледа го от горе до долу. Доколкото виждаше, беше се завърнал целият.
— Не съм сигурен, че спечелихме…
— Да се завърнеш жив и здрав, Сам, се брои за победа. Въпреки че не бих си позволила да кажа това пред лейди Селачии. — Сибил развя плетивото си пред лицето му: — Тя организира комитет, който да плете чорапи за нашите смели момци на фронта, но вие всички се върнахте. А аз още не съм се научила как да обръщам петата. Тя вероятно ще се ядоса.
— Хъм… Според тебе колко са ми дълги краката?
— Ох… — Тя огледа плетивото си. — Да имаш нужда от шал?
Той отново я целуна.
— Отивам да се изкъпя и след това ще изям нещо.
Водата беше леко хладка. На Ваймс му се стори, че лейди Сибил бе счела горещата вана за форма на предателство към мъжете на бойното поле.
Той лежеше, подал над водата единствено носа си. Дочу някакъв далечен разговор, придружен с особеното глоинг глоинг, когато звукът пътува под вода. Вратата се отвори.
— Фред дойде. Ветинари иска да те види — каза Сибил.
— Вече? Но ние даже не сме започнали да вечеряме!
— Аз идвам с теб, Сам. Не може да продължава да те вика по което време му скимне, нали разбираш.
Ваймс се опита да събере целия авторитет, достъпен за мъж със сюнгер в ръка.
— Сибил, аз съм командир на Градската Стража, а той е управникът на този град. Не е като да се караш с учителката, защото не съм добре по география…
— Казах, че идвам с теб, Сам.
Лодката се хлъзна надолу по релсите си във водата. Изпрати я поток от мехурчета.
Леонардо въздъхна. Много беше внимавал да не поставя тапата на мястото й. Теченията можеха да отнесат творението му навсякъде. Надяваше се да го завлекат в най-дълбоката океанска бездна или дори да го изхвърлят през Ръба.
След това незабелязан се промъкна през тълпите, които наобикаляха двореца. Влезе в тайния коридор, избягвайки различни капани по пътя, без дори да мисли за тях, защото лично ги беше проектирал.
Стигна накрая до вратата на своята просторна стая и я отключи. Когато вече беше вътре, той заключи трескаво вратата, ритна ключа през процепа под нея и я затисна с гръб за по-сигурно. След малко въздъхна облекчено.
Значи това беше светът, така ли? Очевидно побъркано място, пълно с побъркани хора. Е, отсега нататък ще бъде изключително внимателен. Ясно беше, че определена категория хора са способни да превърнат всяко нещо в оръжие.
Той си направи чаша чай, доста бавен процес, откакто изобрети лъжичката с усъвършенствана форма и малкото устройство, подобряващо циркулацията на врящата вода.