След това седна в своето специално кресло и дръпна едно лостче. Някъде се раздвижиха противотежести. Разнесе се шумът на вода, която се прелива от един резервоар в друг. Облегалката на стола изскърца и се намести в по-удобно положение.
Леонардо се загледа безрадостно в синьото небе. Няколко чайки лениво се рееха в лазурния квадрат над главата му и описваха широки кръгове, без дори да помахват с криле…
След известно време, напълно забравил за изстиващия си чай, Леонардо започна да рисува.
— Лейди Сибил? Каква неочаквана изненада — каза лорд Ветинари. — Добър вечер, сър Самюъл, мога ли да отбележа, че имате прекрасен шал. O, капитан Керът. Моля ви, разполагайте се удобно. Имаме доста работа за довършване.
Седнаха.
— Първо — подхвана лорд Ветинари, — току-що нахвърлях прокламация, която градските викачи трябва да оповестят. Новината е добра.
— Войната е прекратена официално? — поинтересува се Керът.
— Войната, капитане, никога не се е случвала. Всичко беше просто… недоразумение.
— Ама как така никога да не се е случвала? — каза Ваймс. — Бяха убити хора!
— Именно. Което следва да ни наведе на мисълта, струва ми се, че трябва да се разбираме взаимно колкото се може по-добре.
— А какво ще стане с принца?
— O, сигурен съм, че ще се сработим добре с него.
— Не мисля!
— С принц Куфурах? Струваше ми се, че го одобрявате.
— Моля? А какво стана с другия?
— Изглежда е заминал на продължително посещение във вътрешността на страната — обясни Патрицият. — По спешност.
— Посещение, за което човек дори няма време да си стегне багажа?
— Именно. Визита от този род, да. Изглежда е разстроил доста хора.
— Знаем ли в коя страна е заминал? — попита Ваймс.
— В Клач, предполагам… Извинете, нещо забавно ли казах?
— А, не. Не. Просто ми дойде една мисъл в главата, това е.
Ветинари се облегна назад в креслото си.
— И мирът още веднъж спусна успокояващите си воали над нашите две държави.
— Не вярвам обаче клачианците да са много доволни.
— В човешката природа е да се обвиняват водачите, когато народът е недоволен — изрече Ветинари, без да помръдне мускулче на лицето му. — O, без съмнение ще има проблеми. Ние просто трябва да ги… обсъдим. Принц Куфурах е приятелски настроен към нас. По това доста си прилича с повечето си предшественици. Бокал вино, комат хляб, или, в краен случай, селекция от двете — и престава да се интересува прекалено много от политика.
— Те са хитри колкото нас — подхвърли Ваймс.
— Значи трябва винаги да сме една крачка пред тях.
— Нещо като надпревара на мозъци, така ли?
— По-добре е от надпревара във въоръжаването. И по-евтино. — Патрицият прелисти книжата пред себе си. — Така, какво имахме още… А, да. По въпроса с уличното движение.
— Уличното движение ли?
Мозъкът на Ваймс отчаяно се опита да направи обратен завой.
— Да. Древните улици на града ни тези дни са изключително задръстени. Дочух, че някакъв каруцар на Кралския път даже успял да се задоми и да отгледа семейство в каруцата, докато чакал на кръстовището. А отговорността за уличния трафик, по традиция, е едно от най-старите задължения на Стражата.
— Може би, сър, но в днешно време…
— Следователно, Ваймс, трябва да създадете специален отдел, който да регулира движението по улиците. Да движи нещата. Откраднати каруци и така нататък. И да внимава големите кръстовища да не се задръстват. И може би да глобява каруцарите, които спират за прекалено дълго и пречат на потока. И други такива. Сержант Колън и ефрейтор Нобс биха могли, струва ми се, да се впишат прекрасно в длъжностната характеристика на работата, която, подозирам, лесно би могла и да се самофинансира. Какво е вашето мнение?
Възможност за „самофинансиране“ без опасност да бъдеш застрелян, помисли си Ваймс. „Те сигурно ще решат, че вече са умрели и са попаднали в рая“.
— Сър, това като някакъв вид награда за тях двамата ли се явява?
— Нека просто да кажем, Ваймс, че за квадратния клин човек трябва да намери квадратна дупка.
— Предполагам, че ще можем да наредим нещата, сър. Разбира се, това би означавало, че ще трябва да повишим някого…
— Сигурен съм, че мога спокойно да поверя подробностите на вас. Малко увеличение на заплатите им би било съвсем уместно. Десет долара, да кажем. А, и още нещо има, Ваймс. Поради което съм особено щастлив, че лейди Сибил е тук да го чуе. Бях посъветван да променя титлата на вашия пост.
— Да?
— „Командир“ е прекалено дълго за произнасяне. Затова ми беше напомнено, че всъщност историческото значение на думата „дукс“ е било „командир“.