— Дукс Ваймс? — повтори Ваймс. Чу до себе си как Сибил ахна.
Внезапно усети тишината наоколо. Тя много му напомняше на затишието между мига, в който съзреш запаления фитил, и взрива. Той претърколи няколко пъти думата на езика си.
— Дук? — изрече накрая. — O, не… Сибил, би ли ме изчакала навън, моля те?
— Защо, Сам?
— Имам да обсъдя нещо строго лично с негово превъзходителство.
— Искаш да му вдигнеш скандал, с други думи?
— Да обсъдя, казах.
Лейди Сибил въздъхна.
— Е, хубаво тогава. Решението е твое, Сам. Както знаеш.
— Става дума за… свързани с това решение неща — обясни лорд Ветинари.
— Не!
— Може би е по-добре първо да ме чуеш.
— Не! Това сте го правил и преди! Имаме си нова сграда за Стражата, почти сме си запълнили бройките, фондът за вдовиците и сирачетата стана толкова голям, че хората ми се редят на опашка за опасни задачи, и дъската за мятане на стрелички е почти нова! Няма с какво да ме подкупите този път! Нищо не искам!
— Винаги ми се е струвало, че през годините досега се е гледало с доста лошо око на Скалоликия Ваймс — отбеляза Ветинари.
— Няма да приема… Какво? — закова се Ваймс по средата на гневното си избухване.
— И на мене винаги така ми се е струвало — лоялно прибави Керът.
Ветинари се изправи и застана до прозореца. Загледа се надолу към Бродуей с ръце, сключени зад гърба.
— На човек му идва на ум, че може би е време да преосмислим определени остарели виждания — продължи Ветинари.
Значението на фразата обгърна Ваймс като ледена мъгла.
— Предлагате да променим историята? Това ли било? Да пренапишем…
— O, скъпи мой Ваймс, историята се променя непрекъснато. Тя се проверява и преоценява непрекъснато, иначе как бихме намирали работа за историците? Не можем да допуснем хора с мозъци като техните да се мотаят насам-натам безконтролно и да разполагат с времето си. Председателят на Гилдията на историците, както знам, е напълно съгласен с мене, че ключовата роля на вашия предшественик за историята на града ни е узряла за свеж… анализ.
— Вече и с него сте ме обсъждали, така ли?
— Още не съм.
Ваймс отвори и затвори уста няколко пъти. Патрицият се върна зад бюрото си и извади лист хартия.
— Разбира се, има и някои други детайли, за които също ще трябва да се погрижим…
— Например? — изграчи Ваймс.
— Гербът на Ваймс ще бъде възстановен, естествено. Налага се. Спомням си, че лейди Сибил беше изключително разстроена, когато се оказа, че нямаш право на герб. И короната, разбира се, със скъпоценни камъни…
— Можете да си вземете скъпоценните камъни и да си…
— …която се надявам, че ще носиш при официални поводи, например освещаването на статуята, която толкова отдавна позори града ни с отсъствието си.
Този път по изключение Ваймс успя да навакса с разговора.
— Пак Скалоликия ли? И това е част от всичко, така ли? Статуя на Скалоликия?
— Досетлив си — одобри лорд Ветинари. — Не твоя статуя, очевидно. Извайването на статуя на някой, който се е опитал да спре война, не изглежда достатъчно, хм, величествено. Разбира се, ако беше избил петстотин от собствените си войници поради небрежност, вероятно вече щяхме да леем бронза. Не. Аз говорех за първия Ваймс, който се е опитал да създаде бъдеще, а вместо това просто създал история. Мислех си, че някъде по улицата на Прасковените пайове…
Те се гледаха един друг като котараци, като комарджии на маса.
— В началото на Бродуей — дрезгаво произнесе Ваймс. — Точно пред двореца.
Патрицият хвърли бърз поглед през прозореца.
— Съгласен. Ще ми е приятно да я гледам понякога.
— И по-близичко до стената. За да не го духа вятърът.
— Разбира се.
Ваймс изглеждаше объркан за секунда.
— Дадохме жертви…
— Седемнайсет загинали в една или друга дребна схватка — уточни лорд Ветинари.
— Искам…
— С вдовиците и наследниците им ще бъдат сключени финансови споразумения.
Ваймс се предаде.
— Отлично, сър! — каза Керът.
Новият дук потърка брадичката си.
— Значи трябва да съм женен за дукеса… А това е голяма тлъста дума — дукеса. А и Сибил никога не се е интересувала от подобни работи.
— Кланям се пред знанията ти за женската психика — изрече Ветинари. — Представям си изражението й. За мен няма съмнение, че следващия път, когато покани приятелките си на чай — сред тях, струва ми се, са дукесата на Куирм и лейди Селачии, — тя ще бъде напълно спокойна и ни най-малко самодоволна по който и да е начин.