Ваймс се поколеба. Сибил беше удивително здравомислеща жена, разбира се, и подобни неща… Нали тя остави решението изцяло в неговите ръце?… Такива неща не биха я… Тя няма да… Естествено, че ще… Няма да се надува, просто ще се чувства изключително добре при мисълта, че те знаят, че тя знае, че те знаят…
— Добре — промълви накрая. — Но, вижте, аз мислех, че само кралят може да ръкополага някого за дук. Това не е като да се произвеждат разни там рицари и барони, те са просто… политически, но за титла като дук се изисква…
Той срещна погледа на Ветинари. И след това на Керът. Ветинари каза, че му е било напомнено…
— Убеден съм, че дори кралят на Анкх-Морпорк да се завърне на трона си, той би потвърдил моето решение — заяви невъзмутимо Ветинари. — А ако никога не се завърне, е, тогава проблемът отпада от само себе си.
— Купихте ме и ме продадохте, значи? — поклати глава Ваймс. — Купен и продаден.
— Ни най-малко — отговори Ветинари.
— Да, така е. Всъщност всички сме купени и продадени. Дори Ръждьо. И всички ония нещастници, които отидоха там, за да ги изколят. Не се вписваме в голямата картина. Просто сме купени и продадени.
Ветинари внезапно се стрелна и се появи току пред лицето на Ваймс. Креслото му изтропа на пода зад бюрото.
— Тъй ли? Хората отидоха дотам. И се върнаха. Колко величествени щяха да бъдат само битките, в които те никога не се впуснаха! — Той се поколеба за момент, след което сви рамене. — Купени и продадени ли каза? Добре. Съгласен. Но не и похарчени напразно, мисля аз.
Патрицият го стрелна с една от своите остри, пробягващи леки усмивчици, които използваше, ако имаше да каже нещо не особено смешно и все пак забавно.
— Veni, vici… Ветинари.
Дрипави водорасли безцелно се носеха с морските течения. Освен клоните и боклука по водата нищо не подсказваше, че Лешп някога е съществувал.
Морските птици кръжаха над вълните. Но самотните им крясъци бяха до голяма степен заглушавани от спора, който течеше току над морската повърхност:
— Това са си изцяло наши клони, ти, кучешко изпражнение!
— Я гледай ти! От твоята страна на острова, а? Е, аз пък не мисля така!
— Те са доплували!
— А ти откъде можеш да знаеш дали ние сме нямали някакъв клонак от нашата страна на острова? Но както и да е — ние все още имаме цял варел прясна вода, камилска въздишка такава!
— Добре! Да делим! Ти получаваш половината сал.
— Аха! Аха! Започна да преговаряш, значи! Поставихме картите върху масата, а?
— Не можем ли просто да кажем „да“, тате? Писна ми да стоя в тази вмирисана вода!
— И ще гребем по равно.
— Дадено.
Птиците се плъзгаха и извиваха високо над тях като бели резки на фона на тъмносиньото небе.
— Към Анкх-Морпорк!
— Към Клач!
Дълбоко под тях на дъното любопитните сепии се стрелкаха по своите любопитни пътища из улиците на града Лешп. Сепиите си нямаха и понятие защо на огромни интервали от време техният град внезапно изчезва в небесата. За щастие това никога не траеше много дълго. Беше едно от онези събития, които понякога се случваха, а понякога — не. Любопитната сепия просто се надяваше, че нещата ще потръгнат гладко рано или късно.
Наблизо премина акула. Ако някой би рискувал да допре ухо до корема й, би чул следното: „Зън-зън-зън! Три следобед… Да ям, Гладна съм, Да плувам. Неща за вършене: Да плувам, Да ям, Огладнях. Три часа и пет минути след обяд: Страшен глад…“
Не беше най-вълнуващият възможен график, но пък изключително лесно се организираше.
Обикновено сержант Колън се записваше в списъка за патрулиране. Добре беше да се поразходи на свеж въздух. А и някак се беше разнесла мълвата, че Стражата е тясно обвързана с това, което по абсолютно неясни пътища се бе превърнало в победа, и униформата вероятно би му донесла безплатна халба бира до задния вход на някоя и друга кръчма.
Той патрулираше с ефрейтор Нобс. Крачеха с уверената походка на мъже, обиколили света и видели всичко. Полицейският им инстинкт ги заведе до „Домашни гозби“. Господин Гориф тъкмо миеше прозорците. Когато ги зърна, захвърли парцала и се втурна навътре.
— И това го наричаш благодарност? — подсмръкна Колън.
Човекът се появи с два обемисти пакета в ръцете си.
— Жена ми ги приготви специално за вас. Била сигурна, че ще наминете.
Колън отгърна мазната хартия.
— Мили боже! — възкликна.
— Това е специално анкх-морпоркско къри — обясни господин Гориф. — Направено е от жълт прах за къри, големи буци цвекло, грах и сочни стафиди с…
— …с големината на яйца! — довърши невярващо Ноби.