— Много ви благодарим — каза Колън. — Как е момчето ви, господин Гориф?
— Казва, че сте му пример в живота и като порасне, иска да стане полицай.
— O, хубаво — одобри Колън. — Господин Ваймс много ще се зарадва. Само му кажете…
— В Ал-Кхали обаче — довърши Гориф. — Той остана да живее при брат ми.
— Ами… Добре… Много разумно, значи. Хммм… благодарим за кърито, във всеки случай.
— За какъв пример говореше той, според тебе? — попита Ноби, когато двамата отминаха по улицата.
— За добър пример, със сигурност — отсъди Колън с уста, пълна с леко подправено цвекло.
— А. Аха.
Като дъвчеха бавно и вървяха още по-бавно, двамата се насочиха към доковете.
— Смятам да пиша писмо на Бана — сподели след малко Ноби.
— Да, ама… тя си мисли, че ти си жена, Ноби.
— Да. И затова тя прозря моето вътрешно аз, изчистено от… — той се съсредоточи — …изчистено от повърхностните неща. Така каза Ангуа. Както и да е, мислех си, че щом годеникът й се връща, би било благородно от моя страна, ако аз се оттегля от пътя им.
— Щото той може да се окаже някой голям жилест тип и върви, че се разправяй.
— Не бях помислил за това, сержант.
Повървяха още малко.
— Справих се далеч, далеч по-добре отколкото бях успявал досега — каза Ноби.
— Вярно — отговори сержант Колън. Повървяха мълчаливо и той добави: — Което, разбира се, не е трудно.
— Още пазя кърпичката от нея.
— Много мило, Ноби.
— Истинска клачианска коприна, и туй то.
— Да, наистина, изглежда много хубава.
— Никога няма да я пера, сержант.
— Ех, ти, сантиментален мой приятелю, Ноби — въздъхна Колън.
Той наблюдаваше как ефрейтор Нобс секне носа си.
— Значи… ще престанеш да я използваш, така ли? — попита със съмнение.
— Все още може да се сгъва, гледай, сержант.
— Да. Глупаво от моя страна да питам, а?
Над главите им ветропоказателите започнаха да се въртят със скърцане.
— Научи ме на много неща за жените това ми преживяване — каза Ноби.
Колън, жененият мъж, си замълча.
— Срещнах Верити Стенобойката тоя следобед — продължи Ноби. — И я попитах дали иска да излезе с мене довечера и че въобще даже не ми пука, че е кривогледа, и бях си сложил от скъпия екзотичен парфюм, дето напълно прикрива истинската миризма, и тя каза я се разкарай и ме замери с една змиорка.
— Не е на добре, значи — отбеляза Колън.
— O, напротив, сержант. Досега тя викаше само „къш“, като ме видеше. А сега хвърли и змиорката, и аз си я прибрах, знаеш ли колко добро месо има по тия гадинки, затова аз го тълкувам като положителна стъпка.
— Възможно е. Възможно е. Само гледай да подариш по-бързо парфюма на някого. Дори и случайните минувачи започват да се оплакват.
Краката им, привлечени като пчели от цветна градина, ги отведоха досами морския бряг, където стражниците се спряха пред кръчмата и се загледаха в Клачианската глава, забучена на алебарда.
— Тя е просто дървена — подхвърли Колън. Ноби си замълча.
— И освен това е част от културното ни наследство, тъй да се каже — продължи сержантът, но някак колебливо и като че не си вярваше.
Ноби отново си изсекна носа — упражнение, което отне известно време заради многото трели и колоратури в звука.
Сержантът се предаде. Налагаше му се да признае, че някои неща просто не изглеждаха вече същите.
— Аз поначало никога не съм я харесвал тая кръчма. Нека да отидем в „Грозда“, а?
Ноби кимна.
— Както и да е, бирата тука си е чиста пикня — отсъди Колън.
Лейди Сибил държеше кърпичката пред лицето на съпруга си:
— Плюй! — нареди тя.
След това внимателно избърса саждите от бузата му.
— Браво! Сега изглеждаш съвсем като…
— …дук — унило довърши Ваймс. — Мислех си, че вече съм преминал през това…
— Конвивиумът всъщност не се се състоя заради онази суматоха. — Лейди Сибил почисти някакво невидимо косъмче от маншета му. — Крайно време е.
— Мислех си, че като съм вече дук, ще си позволя да не нося тези проклети такъми.
— Да, мили, но за случая би могъл да облечеш официалните дрехи на титлата си.
— Видях ги. Но белите копринени чорапогащи просто не ми отиват.
— Е, прасците ти са с много подходяща форма…
— Мисля да си остана с униформата си — бързо каза Ваймс.
Архиканцлерът Ридкъли долетя при тях.
— Ето, че и ние сме готови, лорд Ва…
— Наричайте ме сър Самюъл — помоли Ваймс. — Това някак си мога да го преживея.
— Хубаво. Успяхме да открием Ковчежника в едно от таванските помещения, можем вече да започваме. Бихте ли заели вече местата си…