Ваймс млъкна. По разфокусираните изражения насреща си разбра, че е започнал да строи кула от карти за игра с твърде малко карти в основата. Той се покашля.
— Както и да е… — Изражението му подсказваше всички да забравят последните двайсет секунди. — Нашата работа е да спрем хората да не се бият. Много неща стават по улиците. Вероятно сте чули, че започват да набират доброволци за армията. Добре, хората могат да си се вербуват, ако желаят. Но не трябва да има никакви тълпи по улиците. Настроението е кофти напоследък. Не знам какво има да става, но ние трябва да сме там, когато то стане. — Отново огледа хората. — Още нещо. Тоя нов клачиански посланик, или както там му викат, пристига утре. Не мисля, че Гилдията на убийците е запланувала нещо, но тая нощ ние трябва да проверим пътя, по който ще мине магьосническото шествие. Чудесна малка работа за нощната смяна. И тая нощ всички сме нощна смяна. — Откъм Стражата се разнесе колективен стон. — Както обичаше да казва старият ми сержант, ако не носиш майтап, не идвай при нас. Една хубава инспекцийка от врата на врата, като се ръкувате с всяка дръжка на врата… малко да проветрите униформите. Добрата старомодна полицейска работа. Въпроси? Добре. Много ви благодаря.
Сред отряда се разнесе групово шумолене, след като в края на краищата им просветна, че са свободни да си ходят.
Керът започна да ръкопляска.
Това не беше оня тип ръкопляскане, което средните шефове използват, за да насърчат подчинените си да аплодират големия шеф2. Това ръкопляскане си беше чисто въодушевление, което някак го правеше още по-лошо. Няколко от по-впечатлителните млади полицаи го подеха и после, както малките камъчета събарят лавината, звукът на разнородни хуманоиди, удрящи ръцете си една в друга, изпълни пространството.
Ваймс се наежи.
— Много вдъхновяващо, сър! — каза Керът, когато аплодисментите прераснаха в буря.
Проливен дъжд се сипеше над Анхк-Морпорк. Пълнеше канавките, преливаше навън и вятърът го отнасяше нанякъде. И имаше вкус на сол.
Водоливниците бяха изпълзели от сенките, в които се спотайваха дневно време, и бяха изпонакацали върху всеки свободен корниз, по ъглите на всяка кула, разперили ръце и криле, за да отсеят всичко, що става за ядене, от стичащата се вода. Наистина е удивително какви неща падат понякога връз Анкх-Морпорк. Преваляванията от дребни рибки и жаби са добре познато явление, въпреки че падащите от небесата метални кревати предизвикваха коментари.
Един счупен улук изливаше завеса от вода пред прозореца на Ози Брънт. Той беше седнал на леглото си, защото в стаичката му нямаше столове. Всъщност, като стана дума, нямаше каквито и да е други мебели. Впрочем в момента това не му правеше впечатление. След минута или две вероятно щеше много да се разгневи. После обаче пак щеше да му мине.
Не че Ози беше ненормален в какъвто и да е смисъл. Приятелите му биха могли да кажат, че той е от кротките типове, които таят мислите си, но те не биха го казали, тъй като той нямаше никакви приятели. Имаше група от хора, с които той ходеше на тренировките по стрелба с лък във вторник вечер, понякога отиваше заедно с тях на кръчма след това, а веднъж дори спести пари и почерпи всеки по едно, въпреки че те вероятно не помнеха или биха казали нещо от рода на „Ааа… да-а… Ози.“ Обикновено така казваха. Хората бяха склонни да не му отделят място в съзнанието си, както не обръщат особено внимание на празния въздух.
Той обаче не беше глупак. Разсъждаваше много за нещата. Понякога сядаше и размишляваше с часове, вторачен в противоположната стена, по която във влажните нощи се стичаше вода и чертаеше географската карта на Клач. Някой потропа на вратата:
— Господин Брънт, облечен ли сте, та да вляза?
— Малко съм зает, госпожо Спент — отговори той, като наблъскваше лъка под леглото при списанията си.
— Аз за наема!
— Да, госпожо Спент?
— Знаете какви са условията ми!
— Ще ви платя утре, госпожо Спент — увери я Ози, втренчен в някаква гледка отвън прозореца.
— Плащаш на ръка до обяд или си на улицата!
— Да, госпожо Спент.
Той чу стъпките й да се отдалечават тежко надолу по стълбището.
Преброи до петдесет старателно, протегна ръка надолу и измъкна отново лъка.
Ангуа патрулираше с Ноби Нобс. Това не беше идеалната комбинация, но пък Керът беше дежурен, а в такива нощи Фред Колън, който редеше графика, имаше удивителния талант да дежури на топло зад бюрото си. Така че свободните партньори бяха събрани заедно. Ужасна мисъл…
— Мога ли да кажа нещо, госпожице? — произнесе Ноби, докато те еднообразно проверяваха залостените врати и размахваха фенерите си към страничните улички.
2
Дланите са под прав ъгъл една спрямо друга и по-скоро се веят ритмично, отколкото се пляскат, докато аплодиращият се е вторачил настойчиво в аудиторията, сякаш иска да каже: „Сега ще поаплодираме малко или цялото училище ще остане за наказание след часовете“.