— Да, Ноби?
— То е лично.
— O.
— Аз бих попитал Фред, но той няма да разбере, пък ми иде на ум, че ти ще разбереш, поради защото че си жена. През повечето време, във всеки случай. Недей да се обиждаш, де.
— Какво искаш, Ноби?
— То е за моята… сексуална природа, госпожице.
Ангуа не каза нищо. Дъждът барабанеше върху не по мярка избрания шлем на Ноби.
— Мисля, че е време да се изправя и да погледна истината в лицето.
Ангуа за кой ли път прокле образното си мислене.
— И, ъ-ъ… Ноби, как смяташ да направиш това?
— Искам да кажа, аз си купих от онези нещица. Кремове и това-онова.
— Кремове — повтори Ангуа безизразно.
— С които да се мажа — услужливо подсказа Ноби.
— Да се мажеш.
— И нещата, с които се правят упражнения…
— O, богове…
— Пардон, госпожице?
— Какво? О-о, просто се бях замислила за нещо друго. Продължавай, моля те. Упражнения?
— Да! За бицепси и други такива неща.
— А-а-а! Упражнения. Така ли?
Ноби не изглеждаше да има някакви бицепси в буквалния смисъл. Просто нямаше за какво да се прилепят. Формално той имаше ръце, защото дланите му бяха прикачени някак към раменете, но това, общо взето, беше всичко, което човек можеше да каже за анатомията му.
Ужасеният интерес надделя у Ангуа.
— Защо, Ноби?
Той сведе овчи поглед.
— Ами-и-и… такова… момичетата и така нататък…
За нейно удивление Ноби се изчерви.
— Искаш да кажеш, че… — започна тя. — Ти искаш да… ти си търсиш…
— О-о, не в този смисъл, не!… Тоест, ако човек иска нещата да са както си трябва, тогава… В смисъл, че не — каза Ноби с укор. — Това, което казвам е, че когато човек започне да остарява, той трябва да се установи някъде, да си намери някой, който ще върви ръка за ръка с него по неравните пътища на живота… защо ти е отворена устата?
Ангуа рязко хлопна челюсти.
— Но аз май просто не се срещам с момичета — продължи Ноби. — Тоест, срещам ги и те побягват в ужас.
— Независимо от крема за лице.
— Именно.
— И упражненията.
— Да.
— Добре, доколкото виждам, ти си се погрижил за всички възможности. Да ме утрепеш, ако се сещам къде може да си сгрешил. — Тя се замисли за момент. — Какво ще кажеш за Стамина Дръм от Брястовата улица?
— Тя има дървен крак.
— Добре, ами тогава… Верити Пушпрам, чудесно момиче, тя държи сергията за миди на Крайбрежната улица?
— Чукоглавата ли? Та тя винаги вони на риба! И освен това е кривогледа.
— Да, обаче има собствен бизнес. И прави чудесни специалитети.
— И е кривогледа.
— Това не е точно кривогледство, Ноби.
— Знаеш за какво приказвам.
Ангуа трябваше да признае, че й е ясно. Това при Верити беше обратното на кривогледство. Очите й сякаш се стараеха да погледнат всяко към прилежащото му ухо. Когато разговаряше с нея, на човек му се налагаше да потиска чувството, че тя ей сега ще тръгне в две противоположни посоки. Но пък кормеше рибата като за шампионат!
Ангуа се замисли отново. Познаваше този синдром. Всички те твърдяха, че си търсят сродна дуща и другар в живота, но рано или късно нещата опираха до кожа, гладка като коприна и гръдна обиколка, достойна за стадо крави.
Освен Керът. Това беше почти… почти едно от най-дразнещите му качества. Ангуа подозираше, че той не би възразил, ако тя се обръсне гола глава или пък си пусне брада. Не че нямаше да забележи, просто не би имал нищо против, и странно защо това беше утежняващо вината му обстоятелство.
— Единственото, което ми хрумва като възможност — каза тя внимателно, — е че жените често намират за привлекателни мъже, които ги разсмиват.
Ноби се поразведри.
— Наистина ли? Имам сериозни шансове в такъв случай.
— Чудесно.
— Хората ми се смеят през цялото време.
Високо над тях, напълно пренебрегнал факта, че дъждът го мокреше до кости, Ози Брънт провери още веднъж промазания плат, в който беше увит лъка му, и се приготви за дълго чакане.
Дъждът беше приятел на ченгетата. Тази вечер хората се подготвяха основно за престъпления на закрито.
Ваймс се беше прислонил на завет до един от фонтаните на площад Сатор. Фонтаните не работеха от години, но въпреки това той се чувстваше също толкова мокър, сякаш беше застанал точно под струите. Никога досега не му се беше случвало да го вали хоризонтален дъжд.
Наоколо беше пусто. Капките дъжд маршируваха по площада като… като армия.
Това беше спомен от детството му. Странно как тези спомени се спотайват в тъмните пресечки на мозъка и внезапно ти се нахвърлят при случай.