Дъжд се изсипваше над водата…
А, да… Като малък той си представяше, че дъждовните капки, които се разбиваха в придошлите канавки, са всъщност войници. Милиони войници. А мехурчетата, които понякога плуваха по повърхността на водата, са конниците.
В момента не му идваше на ум какво трябваше да представляват случайно срещнатите умрели кучета. Вероятно някакъв вид обсадно оръдие.
Водата се стичаше по пелерината му и се завихряше около ботушите му. Когато се опита да си запали пура, дъждът угаси клечката кибрит, но и без това струите от шлема му намокриха пурата. Той се ухили в нощта.
Беше — временно — щастлив човек. Беше премръзнал, мокър и сам, опитваше се да се предпази от свирепата буря в три часа сутринта. Бе прекарал едни от най-приятните си нощи точно по този начин. Във време като това човек може просто… да прегърби малко рамене ето така и като приведе глава, се превръща в нещо като колибка от топлина и спокойствие, дъждът барабани по шлема, а мозъкът тиктака отдолу, подреждайки света…
Точно като в онези дни, когато никой не го беше еня за Стражата и човек преди всичко трябваше да внимава да не си навлича неприятности на главата. Дни, в които нямаше толкова много работа за вършене.
Но всъщност тогава имаше работа за вършене, каза един вътрешен глас. Ти просто не я вършеше.
Ваймс чувстваше церемониалния жезъл да тежи в специалния джоб, дето Сибил лично му го беше пришила към бричовете. Защо е просто парче дърво, чудеше се, когато най-после успя да го измъкне. Защо не е меч, например? Това е символ на властта. И изведнъж разбра защо жезълът никога не би могъл да бъде меч…
— Хей ти, добри ми гражданино! Мога ли да запитам по каква работа си навън в тази свежа утрин?
Той се втренчи в мрака. Полицейски фенер се приближаваше към него, обкръжен от воден ореол. „Хей ти, добри ми гражданино…“ Само един човек на света можеше да произнесе подобно нещо и да си вярва при това.
— Аз съм, капитане.
Светлият ореол огря мокрото лице на капитан Керът. Младият мъж козирува тържествено. „В три часа сутринта, по дяволите!“ Това би изтръгнало сълзи на умиление от очите и на най-психясалия сержант.
— Сър, какво правите навън?
— Просто исках да… проверя как е… из града.
— Можехте да оставите тая работа на мене, сър. Делегирането на функции е ключът към успешното командване.
— Сериозно? — каза кисело Ваймс. — Да не повярваш — и цял живот да живееш, пак ще имаш какво да научиш.
„А ти със сигурност живееш и се учиш“, добави наум. И беше почти уверен, че мисълта му е тъпа и гадна.
— Тъкмо свършвахме, сър. Проверихме всички необитаеми сгради. По трасето ще разпределим един допълнителен полицейски отряд. И водоливниците ще бъдат на висота толкова, колкото е възможно. Знаете колко са добри в наблюдаването.
— Водоливниците? Аз си мислех, че разполагаме само с полицай Чучур Долен…
— Сега имаме и полицай Надфронтон, сър.
— Пак ли един от твоите?
— Един от нашите, сър. Вие подписахте…
— Да, да, сигурно. По дяволите!
Силен порив на вятъра подхвана водата, която шуртеше от улук наблизо, и я изля право във врата на Ваймс.
— Казаха, че новият остров е объркал нещо въздушните течения — сподели Керът.
— Не само теченията — отговори Ваймс. — Ужасно голяма врява се вдигна за няколко квадратни мили нанос и древни руини! Кого го е грижа!
— Говори се, че островът бил стратегически важен — каза Керът, влизайки в крачка с Ваймс.
— За какво? Ние не сме във война с никого. Ха! Но може би ще влезем във война, за да защитим някакъв проклет остров, който би бил полезен само в случай, че влезем във война. Нали!
— O, негово благородие днес ще уреди нещата. Уверен съм, че ако хората седнат на масата на преговори, водени от добра воля, няма проблем, който не може да бъде решен — изрече бодро Керът.
„Той наистина е уверен“ — помисли си мрачно Ваймс.
— Какво знаеш за Клач?
— Четох малко, сър.
— Много песъчливо място, казват.
— Да, сър. Очевидно.
Някъде напред се разнесе трясък, последван от писък. Ченгетата бяха добри в разпознаването на писъци. За познавача имаше цяла планина разлика между „Пиян съм, настъпих си пръстите и не мога да стана“ и „Пази се! Той държи нож!“.
Двамата с Керът се затичаха.
Светлина извираше откъм тясна пресечка. Тежки стъпки се отдалечиха в тъмнината.
Светлината мъждукаше иззад разбития прозорец на магазина. Ваймс се препъна в прага, смъкна подгизналата си пелерина и я хвърли върху пожара в средата на помещението. Чу се съскане, последвано от мирис на изгоряла кожа.
Ваймс отстъпи крачка и се опита да проумее къде, по дяволите, беше попаднал.