— Ъ-ъ… именно.
— На всеки, който би искал да ги купи.
— Ъ-ъ… да.
— Независимо от каузата, за която те ще бъдат използвани.
Производителят на оръжие изглеждаше оскърбен.
— Моля? Но разбира се. Те са оръжия.
— И аз подозирам, че Клач е бил доста доходен пазар през последните години.
— Ами, да… Серифът имаше нужда да умиротвори пограничните си райони…
Патрицият протегна ръка. Секретарят Дръмнот му връчи лист хартия.
— „Великият изравнител“ — преносим върху платформа 500-фунтов арбалет — прочете той. — И, нека видим нататък… „Метеор“ — автоматизиран хвърляч на шурикени, обезглавява от двайсет крачки, връщаме парите в случай на непълно обезглавяване?
— Чували ли сте някога за д’регите, Ваше превъзходителство? — попита Бърли. — Говори се, че единственият начин да бъде умиротворен някой от тях е да го удариш много пъти със секира по главата и да погребеш каквото остане под някоя скала. А дори тогава е за предпочитане да избереш по-тежка скала.
Патрицият май се съсредоточи върху илюстрацията на „Дервишът“ — бола с ласо, остро като бръснач. Настъпи болезнена тишина, която Бърли се опита да запълни. А това винаги е било грешен ход.
— Разбира се, осигуряваме така необходимите за Анкх-Морпорк работни места.
— Изнасяйки оръжия за други държави — подчерта лорд Ветинари. Върна листа на секретаря си и закова Бърли с приятелска усмивка. — За мен е удоволствие да науча, че индустрията се развива така добре. Ще се постарая на всяка цена да го запомня. — Той внимателно допря длани една до друга. — Положението е сериозно, господа.
— Чие? — попита Бърли.
— Моля?
— Какво? О… аз просто си мислех за нещо друго, Ваше превъзходителство…
— Аз тъкмо се канех да отбележа факта, че известен брой от нашите граждани са отишли на онзи нещастен остров. Както и, доколкото разбрах, група клачианци също.
— За какъв дявол им е на нашите хора да ходят там? — попита господин Богис от Гилдията на крадците.
— Защото по такъв начин те демонстрират млад пионерски дух, търсят богатства и… допълнително препитание из новите земи.
— А клачианците защо са там? — каза лорд Дауни.
— О-о, защото са една пасмина от безпринципни опортюнисти, които винаги са готови да заменят нищо за нещо — отвърна лорд Ветинари.
— Майсторско обобщение, милорд, ако бих могъл да се изразя така — вметна Бърли, който усети, че имаше да наваксва.
Патрицият погледна за миг бележките пред себе си.
— O, дължа ви извинение. Очевидно съм прочел последните две изречения в обратен ред… Господин Въртел, вярвам, че искахте да кажете нещо?
Президентът на Гилдията на адвокатите прочисти гърлото си. Прозвуча като предсмъртно хриптене и на практика си беше точно така, понеже човекът беше зомби от няколкостотин години насам. Нямаше значение, защото според историческите хроники господин Въртел просто започнал да работи и през обедната си почивка.
— Да, наистина — започна той, като отвори масивен юридически том, — историята на град Лешп и околните му земи е в известна степен неясна. Известно е, че е бил над водата до преди около хиляда години, като писмените сведения сочат, че се е смятал за част от Анкх-Морпоркската империя…
— Какво е естеството на тези исторически сведения и казват ли ни те кой е считал така? — осведоми се Патрицият.
Вратата се отвори и Ваймс пристъпи в залата.
— А, Командир Ваймс, моля заповядайте. Продължете, господин Въртел.
Зомбито не обичаше да бъде прекъсвано. То се покашля отново.
— Милорд, писмените сведения за изгубената земя датират отпреди няколкостотин години. И естествено, това са наши записи.
— Само наши?
— Трудно ми е да си представя как някой друг би могъл да предяви претенции — изрече сурово адвокатът.
— Клачианците например? — подсказа Ваймс от далечния край на масата.
— Сър Самюъл, в клачианския език дори няма дума за адвокат.
— Няма ли? Браво на тях.
— Нашата гледна точка е — Въртел леко завъртя стола си, за да не гледа към Ваймс, — че новата земя е наш Екстра-Териториален Издигнал се Доминион и, което е още по-важно, Acquiris Quodcumcue Rapis. Осведомиха ме, че пръв на нея е стъпил един от нашите рибари.
— Чух клачианците да претендират, че всъщност е бил един от техните рибари — подчерта Ветинари.
Устните на Ваймс помръдваха. „…да видим сега — Acquiris…“
— „Придобиваш каквото докопаш“? — произнесе на глас той.
— Не възнамеряваме да се доверяваме на думите им, нали? — Въртел пусна репликата покрай ушите си. — Извинете ме, милорд, но аз не мога да повярвам, че пасмина крадци с пешкири на главите ще нареждат на гордия Анкх-Морпорк какво да прави.