— Водата под моста се е сменила прекалено много пъти — отбеляза лорд Дауни.
— Мъртво и заровено — подхвърли господин Въртел.
— Аз си плащам моите — обобщи Ваймс.
— Нека да рекапитулираме, в такъв случай — каза Ветинари. — Не вярвам, че някой би искал да види как две зрели нации се боричкат за парче скала насред морето. Ние не искаме да се сражаваме, но…
— Само ако започнем, ние ще им покажем на тия шовинисти как… — започна лорд Селачии.
— Нямаме кораби. Нямаме хора. Нямаме и пари — напомни лорд Ветинари. — Разбира се, владеем изкуството на дипломацията. Удивително е колко може да бъде постигнато, само ако се налучкат правилните думи.
— Да, но за нещастие хората слушат правилните думи с готовност, само ако са подкрепени с по-остро копие — отбеляза лорд Дауни.
Лорд Селачии стовари юмрук върху масата.
— Не ни трябва да разговаряме с тези хора! Уважаеми лордове… господа… на нас се пада да им покажем, че не могат просто да ни подритват насам-натам. Трябва да възстановим военната повинност!
— O, частни армии ли? — попита Ваймс. — Под командването на някой, чиято военна квалификация е в наличието на пари, за да купи няколко хиляди смешни шапки за хората си?
Някъде по средата на масата една тъмна фигура рязко се облегна назад. До този момент Ваймс го смяташе за заспал и наистина, когато заговори, лорд Ръждьо все едно се прозяваше.
— Чиято квалификация, господин Ваймс, се дължи на хиляда години родословен подбор на водачески дарби.
Това „господин“ се удари силно и отскочи от нагръдника на Ваймс. Той, естествено знаеше, че е господин, винаги ще бъде господин, вероятно беше дамгосан да бъде господин, но проклет да е, ако не е „сър Самюъл“ за някой, който произнася „години“ като „гадини“.
— Ах, родословен подбор… Значи това било необходимо, за да изпратиш хората си на сигурна смърт от чиста…
— Господа, моля ви! — Патрицият поклати глава. — Нека не се караме помежду си. Това, в крайна сметка, е военен съвет. Колкото до възстановяването на военната повинност, ваше право още от древни времена е да свиквате войска. Едно от задълженията на благородника е да събира въоръжени мъже по време на нужда. Историята е на ваша страна. Има достатъчно ясни прецеденти и аз няма да тръгна срещу тях. Трябва да подчертая, че не бих могъл да си го позволя дори.
— Ще ги оставите да си играят на войници? — изсъска Ваймс.
— Но, Командир Ваймс — започна господин Бърли с усмивка. — Самият вие като военен ще трябва…
Понякога хората се опитват да привлекат вниманието на околните, като викат. Могат и да ударят по масата или дори да се нахвърлят върху опонента си. Но Ваймс успя да постигне същия ефект, като просто замръзна, без да прави нищо. От него само струеше хлад. Чертите на лицето му се вкамениха като на статуя.
— Аз не съм военен.
Бърли допусна грешката да се усмихне обезоръжаващо.
— Е, шлемът и оръжието, и всичко останало… В крайна сметка си е едно и също, нали?
— Не. Не е.
— Господа… — Лорд Ветинари опря длани на масата в знак, че срещата е приключила. — Само мога да повторя пред вас, че утре ще обсъждам проблема с принц Куфурах…
— Чух добри отзиви за него — обади се лорд Ръждьо. — Строг, но справедлив. Човек само може да приветства онова, което прави в изостаналите райони на страната си. Той е един особено…
— Говорите за принц Кадрам — поправи го Ветинари. — Куфурах е по-младият му брат. Той пристига тук в качеството си на специален пратеник.
— Хм, оня ли? Та той е един нехранимайко! Измамник! Лъжец! Говори се, че взима подк…
— Благодарен съм ви за дипломатическия принос. Но ще трябва да приемем фактите такива, каквито са. Това е единственият начин. Нашите две нации имат много общи интереси. Фактът, че принц Кадрам изпраща собствения си брат да разреши проблема, говори много за сериозността, която проявява. Това е ясен намек към международната общност.
— Клачианска важна клечка ще пристига тук? — промърмори Ваймс. — Никой не ме е уведомил!
— Може и да ви изглежда някак странно, сър Самюъл, но аз от време на време съумявам да управлявам града за по няколко минути и без вашите съвети и напътствия.
— Ами всичките тези антиклачиански настроения…
— Оня наистина е гаден мазник — прошепна лорд Ръждьо на господин Богис с особения аристократичен шепот, който кара покривните греди да потреперват. — Това си е чиста обида — да ни го изпращат тука!
— Ваймс, сигурен съм, че ще направите нужното улиците да са безопасни за пешеходци — каза остро Патрицият. — Знам, че подобни неща за вас са въпрос на чест. Официално той пристига, защото магьосниците са го поканили на голяма церемония по награждаването му. Присъждат му почетен докторат или нещо подобно. Последван от един от техните обеди. Обичам да преговарям с хората, след като преподавателите от Невидимия университет са ги канили на обяд. След това те се стараят да извършват колкото е възможно по-малко движения и са съгласни практически на всичко, само и само да получат малко сода бикарбонат с чаша вода. Така че, господа… ако бихте ме извинили…