Беше избрал за мен друга професия — такава, която служи на хората, но не и такава, която да ги напътствува в божията промисъл. Това беше.
Обърнах се и срещнах погледа на месир Де Калмет. Да. Сега поне помежду ни всичко беше ясно.
— Кога ще разрешите да тръгна за Салерно, месир? — запитах.
— По-добре е по-скоро!
И аз тръгнах.
Колко лесно понякога отива човек към своята съдба!
Вечерта преди заминаването се простих с абат Симон, изпихме по чаша от розовото анжуйско вино.
— Синко — рече той, — ти нямаш нужда от наставления. Защото такива като теб или стават пророци, или умират на колелото за мъчения! Но нека бъдем весели в този последен час!
Никога повече не видях абат Симон. А след месец път бях в Салерно.
Градът ме порази с многогласната глъч по пазарищата, със синия залив, из който плаваха облаците, с голия конус на Везувий в далечината. За университета, който бе във францисканския манастир, се отиваше по стръмна калдъръмена улица. Тежката, обкована с желязо врата, се отваряше всяка сутрин, щом камбаните възвестяваха края на утринната, и се залостваха вечер под звъна за повечерна. А между тези два камбанни звъна се проточваше цял един ден със строго размерени часове. Учехме до умопомрачение, наизустявахме цели глави от каноните на Авицена, смесвахме треви и мазила по Гален, водеха ни в манастирската болница да се грижим за болните.
И така щеше да бъде цели седем години, защото университетът в Салерно се водеше от желязно правило:
„Лекарят трябва да е учил седем години, за да знае, да е навършил двадесет и една, за да е зрял, и да е женен, за да е кротък!“
Което е право, монасите наставници не ни държаха много строго и си затваряха очите за доста неща. Защото Салерно беше буен южняшки град. В него не се знаеше кои са повече — таверните или домовете на търпимостта, а и вълните на стъкленосиния залив честичко изхвърляха по някой удавен.
Годините минаваха, идваше времето, когато щяхме да положим клетвата на Хипократ. Бях изпълнил двете условия — седем години бях учил, двадесет и една навършвах след три месеца. Само не бях женен.
Но хитрите монаси францисканци и за това се грижеха. Те подбираха девойки от добри семейства и под строгия надзор на монахините от „Санта Клара“ устройваха така, че да можем да виждаме момичетата като прислужнички в женската болница. Не беше кой знае колко хитро, защото всекиму беше ясно какво си имат на ум нашите наставници, но иначе приличието стриктно се спазваше.
Така харесах Мария. Тя не беше красива, беше по-скоро мила и доста мълчалива, което за една жена не е без значение. Видяхме се няколко пъти и все повече ми харесваше. У нея имаше особено душевно спокойствие и някак беше мъдра не според годините си. А денят на клетвата наближаваше, не можех да протакам. Като премислих — реших и й предложих да ми стане жена.
Тя, разбира се, го беше очаквала.
— Виж какво, Теодоро — каза, — не искам да те лъжа, че те обичам. То е друго. Но ми харесваш и те уважавам, защото си умен и добър. Ще ти бъда вярна и покорна и ще ти родя синове. Сега знаеш и ако желаеш, можеш да ме поискаш от родителите ми!
Оженихме се подир две седмици, подир месец изрекох свещените думи на Хипократ и целунах ръка на нашия ректор, подир два месеца с Мария бяхме на път към Лангедок.
Какво щастливо време беше! Наистина беше щастливо, защото рядко поглеждах към шпагата с рубините, а споменът за абат Симон и месир Де Калмет беше избледнял като стар, изтрит от годините свитък. Мислех си понякога каква случайност е, че майка ми и жена ми имат едно име, но всъщност името Мария не е рядко. А и знае ли човек кое е случайност в живота и кое — не?
Настанихме се в Клермон л’Еро — едно градче до Монпелие, после — в Монтобер, там се роди Клод, след три лета се преместихме в Тулуза. Наехме си дом, окачих лекарския знак — три сребърни кръга — пред вратата, малко по малко започнах да се замогвам, роди се Андре. Хората ме приемаха с уважение, пък и аз, изглежда, не бях учил напразно, стараех се да помагам. След още четири лета купих собствен дом и смятах, че в Тулуза ще мине животът ми. Както Мария беше обещала, роди ми синове, беше вярна и покорна и мисля, че с годините ме обикна.
Проклет да бъде денят, в който прекрачихме градските порти на Тулуза! Човек наистина не знае кое е добро и кое е лошо в дните му, защото, когато мислиш, че си щастлив, злата съдба може вече да те е посочила с костеливия си пръст!
Тя ме беше посочила вече. Една нощ на вратата ми похлопа ранен мъж, който губеше сили и се свлече в ръцете ми. Рамото му беше разкъсано от тежък удар с пика, той нямаше да издържи много. Не го питах кой е и откъде е, досещах се. При Каркасон войската на Наварския крал беше обкръжила еретици албигойци и малцина се бяха спасили. Мъжът беше млад, като сега го помня, със светли доверчиви очи и бледо от болката лице. Как се беше промъкнал в Тулуза — не знам, но беше пазарен ден и навярно го бяха пренесли с някоя от каруците. Толкова млад беше! Не можех и не исках да го върна.