Промих раната, дадох му лауданум, за да превъзмогне страданието. И се питах какво да правя по-нататък.
Нямаше нужда да се питам. На разсъмване той умря. А само след час по вратата на дома ми заудряха с алебардите си стражите от мерията. Някой ме беше издал на Инквизицията.
По-нататък всичко стана като на сън, като в кошмар, от който се опитваш да се събудиш, но само затъваш още по-дълбоко. Нямаше нощ и ден. В задушния мрак на килията чувах единствено стъпките на пазачите си, през тънките пролуки под вратата проблясваше пушливата светлина на борините. Извеждаха ме на разпит, връщаха ме. Все едно и също: „Кой го доведе?“, „Кои са другите?“ Бях убит от мъка и тревога, не знаех какво става с Мария и децата. Разкайвах се и се унижавах — какъв срам, като си го спомням! — и молех отците инквизитори за снизхождение. Надявах се, че ще ме разберат. Все пак бях давал клетва пред бога и пред хората да помагам на страдащите. Лекарят не може да е убиец и предател, така вярвах.
Какъв наивник! Ерес? Тях не ги интересуваше кому се кланят еретиците — на бога или на сатаната. Трябваше да има жертви, за да се боят всички, които не виждаха света с техните очи.
Изведоха ме на съда. Дори не ми дадоха да кажа нещо, присъдата беше вече написана. Изправиха ме с вериги на ръцете да я чуя.
„…и понеже е упорит, неразкаял се грешник, слуга на еретици и враг на нашата света майка църквата, ние, за да се смири, покае и спаси душата си, го осъждаме на каторга до края на дните му, за да пребъде вовеки славата на Отца и Сина, и Светия Дух! Амин.“
Те все пак се бяха побояли, подлеците! Дострашало ги беше да ме отлъчат и да ме пратят на кладата! Моята смърт можеше да предизвика съчувствие, да развълнува Тулуза! Затова — каторга. Да умра забравен и отчаян, отритнат от всички!
Вече нямаше събуждане от кошмара. Не ми дадоха да видя Мария и синовете си — за тях аз трябваше да бъда вече мъртъв. Още там, в съда, ме оковаха и с нажежено клеймо изгориха на рамото ми буквите на позора. Но не ми разкъсаха ноздрите с клещи както на другите каторжници, не зная защо ме пропуснаха. Може би някой беше подхвърлил нещичко на палачите.
После — ужасният керван от каторжници до Марсилия, галерата с дивите надзиратели, Сардиния. Не можех да оживея, не трябваше да оживея. В нажежените кариери, където блясъкът на мрамора ослепява очите, в безкрайните нощи във вонящите землянки единственото желание е да свършиш със себе си, за да изтриеш мислите за миналото. Адът на земята. Аз не зная друг ад освен мъката по миналото. И мнозина не издържаха, свършваха. Не копаехме гробове в спечената от жар земя. Изнасяхме мъртвите по-далеч и ги затрупвахме с късове мрамор. Мраморни гробници за каторжници!
Никой не броеше седмиците и месеците. Идваха галери, товарехме ги под ударите на камшиците. Понякога докарваха нови каторжници, а ние — тъпи и оскотели — ги посрещахме със злобен присмех. Нека видят какви сме, ще станат като нас — изранени от бичовете, и полуслепи от острия прах, животни, загубили всичко човешко!
Освобождението дойде една нощ, и то — по игра на съдбата — от други хора зверове. Бербери пирати нападнаха каторгата. Те си бяха направили добре сметката — лесно да натоварят роби на корабите си. Солдатите, които ни пазеха, ценяха повече кожите си, отколкото нас. Плюха си на петите заедно с надзирателите още щом чуха дивите викове на берберите. В ужаса и врявата аз, макар и окован, успях да се измъкна, като се търкалях по склона. После се повлякох по каменистите хълмове без път и посока.
Оживях по чудо. Денем се криех из пещерите, нощем ходех. Берберите отплаваха. Бяха натоварили на корабите си по-здравите каторжници, останалите бяха изклали. Но това разбрах после, когато срещнах още двама бегълци като мен. Счупихме с камъни веригите си и тръгнахме. Хранехме се с каквото попадне — най-вече с диви смокини, — изгаряхме от жажда, но вървяхме. Една нощ падна дъжд и това беше спасението ни.
Подир седмица стигнахме до пусто рибарско селце, оплячкосано от берберите. В него бяха останали само няколко старци и умиращи деца. Докъде бях стигнал — не трепна нищо у мен, не се събуди жалост. Каква лъжа е, че страданието пречиствало!