Събрахме малко храна от опустелите колиби, намерихме една лодка с гребла, помолихме се на бога, който отдавна ни беше изоставил, и потеглихме.
Плавахме нощем, все на север. Подир две седмици излязохме на италианския бряг. Единият от нас, Жозеф, не издържа изтощителния път и умря. Ние, останалите двама, също щяхме да загинем, ако не ни бяха прибрали рибари. Те се взираха в нас като в привидения — за първи път виждаха да се спасяват каторжници.
А у мен вече гореше надеждата. Щях да опитам, макар след месец-два, да се приближа до Тулуза, да пратя знак на Мария.
Аз наистина се върнах в Тулуза. Брадясал, състарен, никой не можеше да ме познае. И не бях вече докторът по медицина и философия Теодоро Л’Олоне, а пътуващият по панаирите знахар Теодоро Боргаручи. Слагах пиявици, лекувах циреи с мазила, продавах билки за незарастващи рани.
Върнах се. Влязох с пъстрата панаирна тълпа през градските порти, минах стария мост над Гарона, пристъпих със свито сърце към дома си. Щях ли да заваря Мария и синовете си? Бях готов на всичко — нека се беше омъжила повторно, нека ме беше забравила, само да бяха живи!
По-добре да бях загинал още там, в мраморните кариери! Завих зад ъгъла и се вкамених от ужас. От моя дом стърчаха само изгорели стени, зидове и камъни, обрасли с бурени. Нямаше го моят дом. Нищо нямаше, единствено тези опушени греди, по които се стрелкаха гущери.
Ако имах подръка нож, сигурно бих свършил със себе си още там. Стоях без мисъл и чувство, човешкият дух има свои граници на издръжливост.
Сигурно съм се върнал на панаира, сигурно някак съм преживял до вечерта — не помня, тези часове са изтрити от разума ми. А когато луната се показа над покривите, като омагьосан отново отидох пред изгорения си дом. Не се страхувах, че ще ме видят и разпознаят, беше ми все едно.
Влязох в буренака, докосвах обгорените греди и не бях вече от този свят, а от миналото. Разговарях с Мария, слушах бърборенето на Андре, милвах Клод. И сякаш чувах как ми отговарят.
Наистина чувах глас, една ръка ме разтърси. До мен бяха изникнали от тъмнината две сенки, двама мъже.
— Престани! Престани, за бога! — казваше единият. — И ела!
Кои бяха те? Какво искаха от мен?
Издърпаха ме встрани, после ме поведоха покрай зидовете. Аз не се съпротивлявах. Слязохме покрай Гарона в бодливите храсталаци на брега.
— Върви! Не се страхувай! — шепнеха ми от време на време.
Не се боях, беше ми безразлично.
Пълзяхме в някакъв отвор, после слязохме по разбити стъпала. Двамата спряха за малко, запалиха с огниво едно лоениче.
Бях чувал за катакомбите под Тулуза, но не вярвах, че ги има. А това бяха те — лабиринт, в който никой от стражите не би дръзнал да влезе. От стените се стичаше вода, на места газехме до колене.
Вървяхме дълго, докато видяхме друга светлина. Беше малка зала, издълбана в скалите. Покрай сводовете стояха грубо сковани пейки, в дъното имаше маса, покрита с кожи. Зад нея се изправи висок възрастен мъж със сухо лице и тежък поглед. Дългата му посивяла коса се спускаше по рамената.
— Чакахме те, братко! — рече той глухо. — Знаехме, че ще се върнеш!
Мълчах. Защо ме бяха довели тук? Значи и в Тулуза се криеха еретици албигойци! Но аз не бях от тях и вече от никого нищо не търсех. Бях сам, в този миг осъзнах колко съм сам.
Мъжът ме гледаше с оловния си поглед.
— Не ни вярваш! — каза той, без да отмества очи. — Виновни сме пред теб, братко! Не можахме да спасим никого от твоите!
Той знаеше какво беше станало с Мария и децата? Нямах сили да го запитам, не исках да научавам истината.
Научих я, той не ми я спести. По сухото каменно лице не помръдна и мускул, докато разказваше.
Вечерта, след като била произнесена моята присъда, пристигнали стражи от мерията. Водел ги коморият им. Извели Мария и децата от дома и го подпалили от четири страни. Трибуналът на Инквизицията постановявал семейството на еретика Теодоро Л’Олоне да бъде изгонено от Тулуза и никой да не дръзне да им даде подслон и храна. Обричали ги на вярна смърт заради мен.
Сухият и равен глас на мъжа стигаше до мен като от много, много далеч. Мария не издържала. Издебнала един миг и се хвърлила в горящата къща с несвестни викове. Никой не се опитал да я извади оттам. Синовете ми били отведени от комория и оттогава никой не бил чувал нищо за тях.
Той не каза повече за децата, но аз знаех. Невръстните деца на еретиците биваха продавани в някоя мина. В тесните галерии, където не можеха да влизат мъже, пускаха деца с привързани към тях кошници — да събират късове сребърна или оловна руда. Децата живееха по три-четири месеца, не повече.
Жена ми и синовете ми бяха загинали. Заради мен.