Пред очите ми се спусна черна завеса.
Когато се свестих, лежах на една от пейките. Възрастният поднасяше до устните ми глинено канче с гъста тъмнозелена напитка.
Пих и като че ужасът започна да избледнява. Не мислех вече за Мария и децата като за мъртви — сякаш бяха до мен, сякаш можех да разговарям с тях. От питието беше.
Огледах се. На постланата с кожи маса се бяха появили — неизвестно откъде — моята шпага, една сребърна гривна и обгорен медальон. Познах гривната — тя беше на Мария, а медальонът беше на Клод, бяхме му го подарили за рождения ден.
— Това е всичко — каза възрастният с каменния поглед. — Всичко, което после успяхме да извадим от дома ти.
Той кимна и добави:
— Не ми отговаряй, ако не искаш. Но все пак те питам — откъде имаш шпагата на Петро Булгарели?
Събрах сили и се вдигнах от пейката. Сграбчих шпагата с една ръка, с другата — гривната и медальона.
— Той е мой баща — казах.
Онзи не се учуди. Само присви очи.
— Така се говореше, че имал син, който изчезнал.
Обърнах се и се взрях в него.
— Кажи ми кой ме предаде? Ако знаеш!
— Знам — гримаса сгърчи пергаментовото му лице. — Вико Матиоли.
— Матиоли, търговецът на гоблени?
Трудно беше да повярвам. Този Матиоли почти не ме познаваше. Но защо не? Падретата умееха да се отплащат. И опрощаваха подлостта. Нещо повече. Подлостта в името на църквата беше висша добродетел.
— Сигурен ли си?
— Да. Той случайно е видял нашия ранен брат, когато е влизал при теб.
Отчаянието все още забулваше съзнанието ми, но към него започна да се примесва омраза. Един подлец беше отишъл и с чиста съвест беше пратил на смърт и мен, и семейството ми. Когато никой не го е принуждавал. Когато просто е можел да замълчи, както всички мълчаха в тези страшни години!
Стиснах по-здраво ефеса, защото пръстите не ме слушаха, и подпъхнах шпагата под колана си.
— А кой беше коморият, който изгори дома ми и отведе децата ми?
— Него всички го видяха, братко. Капорал дьо Белон.
За миг се мярна в паметта ми. Беше едър, с кръгла глава и малко тромава походка. Смееше се гръмко и простовато. Този човек беше продал децата ми. Също с чиста съвест.
Помислих малко.
— В Тулуза ли е абат Лувуа, инквизиторът, който ме осъди?
— Замина. Всички заминаха. Чувахме, че Матиоли е в Париж. Другите не знаем къде са.
Прибрах под ризата си гривната и медальона. Студеният метал сякаш пареше кожата. Все още бях слаб, но слабостта преминаваше, заместваше я огнена ненавист. Това бяха тримата, които бяха прегазили живота ми и бяха убили Мария и синовете ми. Бяха ме пратили на смърт и заспиваха спокойно, дори ме бяха забравили съвсем. Защо да помнят такива мъртъвци като мен?
Но аз бях жив. Аз идвах от ада и омразата ми беше адска. Нямах нищо, затова имах всичко. Имах вече и цел на дните си — разплатата. И време имах — цял живот.
— Аз тръгвам — казах. — Не мога да остана с вас. Но преди това искам да зная: ти виждал ли си баща ми Петро Булгарели?
Сивата коса на мъжа трепна по рамената.
— Не само съм го виждал. Аз се бих заедно с него, до него. Той беше истинен и храбър мъж като мъжете от рода си. А неговият род е отдалеч. Чувал ли си за земите край Хеброс?
— Малко — казах.
— Оттам е. Когато страната им била завладяна от пълчищатата на чуждо племе, родът минал във венецианските, после — в генуезките земи и у нас. Тяхна е истинната наша вяра — че човек живее, за да противостои на Лукавия във всичките му образи. Сега знаеш.
— Знам — казах. — Сбогом!
Когато излизах навън, разсъмваше. Дори не завих към града, който изплуваше в утринния здрач, а поех към Париж.
Колко години минаха оттогава? Две? Не са останали с нищо в паметта ми. Защото всеки ден е като другите. Ходя, говоря, лекувам бедняците от Латинския квартал. И кроя планове.
Впрочем имаше и различни дни — когато намирах един след друг тримата подлеци. Намерих ги. Виченцо Матиоли сега има манифактура за гоблени и кантора на площад „Бюси“. Забогатял е, печели, дава тайно пари под лихва. Има двама синове. Единият е като баща си — подъл и скъперник. Другият е пройдоха и разсипник, живее от комар и измами.
Намерих и Дьо Белон. Той се е издигнал, капитан е на личната стража на херцог Дьо Гиз. Още не мога да се добера близо до него. Както и до абат Лувуа, той е викарий на Парижкия епископ. Това е официалният му канонически сан. А всъщност държи нишките на всички доносници и съгледвачи на Инквизицията.
Това са те, тримата. Обикалям отдалеч около тях, мисля, изплитам брънките на своята разплата.
Така е през деня. Нощем е друго. Нощем при мен идват често Мария и моите невръстни синове. Те не са сенки, живи са, най-живи са при пълнолуние. Мария сяда на канапето, бродира, Клод и Андре се въртят в краката й. Приказваме си. Аз й разказвам при кого съм бил, с кого съм се срещал и кому съм помогнал. Повече говоря аз, тя малко. Какво е имало в дома, къде са били децата. И не е тъжна, усмихва се.