— Спри! Спри веднага, ти казвам!
Какво му стана? Гледа я дълго, после сви устни:
— Дай й половин екю! — ми рече.
Половин екю! Но бръкнах веднага за кесията, защото той не обича да повтаря. Мъчен човек. Мисля си от време на време — душата му е болна на месир, да ми прости господ!
А че има нещо, има. Женен е бил, но не отваря дума за жена си. Само веднъж, една вечер беше, ми рече:
— Напусна ме тя, Мишел! Съвсем без време ме напусна!
Ето какво било.
— Че те, жените, са такива, господарю! — казах. — Не си струва един мъж да им се сърди за това!
А той се разсмя по своя си начин — така, че тръпки ми полазиха по гърба.
Малко говори, почти нищо. Учил в италианските земи, там са го заклели за лекар. После странствувал из Навара и Лангедок, но в тези размирни времена май не се е задържал много на едно място. Докато дошъл в Париж да търси успех и богатство.
Негова си работа. И парите са негови, да ги пилее както иска. Но толкова години живея при него, никога не мога да предвидя какво ще стори.
Вчера ме прати с писмо при месир Виченцо Матиоли, дето има манифактура за гоблени. Кантората му е на площад „Бюси“.
— Ще отидеш — каза — и ще чакаш за отговор!
Отивам. Посрещат ме неуважително, като слуга значи. Предадох писмото и чакам. Че като излезе самият месир Матиоли и като се разкланя!
— Предайте — рече — на вашия уважаван господар, почтения доктор Боргаручи, че ще е чест за мен да посети кантората ми по време, когато му е удобно!
Виж ти! Връщам се. Предавам. Господарят седи, гледа ме с края на очите си, но слуша.
— Ще позволите ли, месир — казвам, — да попитам? Не желаете ли да разуча тук-там за цените, ако ще купувате гоблени от месир Матиоли?
Защото зная, че той в покупките е като дете. Оня паяк Матиоли ще го излъже, и то много.
А господарят сви устни.
— Ще купувам — рече. — Ще се опитам да купя съдбата, само че да видя каква ще е цената й! Сега си иди и утре каретата да е готова!
Че тя си е винаги готова. Каква му е работата на Лука кочияша — да яде мръвки в кухнята и да задиря новата готвачка, това ли? Мислех си да кажа и нещо друго на месир, да го предупредя за този Матиоли. Но ще ме изгони. Той е от тия, дето не искат съвети, и щом си е наумил да купува гоблени, значи ще купува!
Не е на добре. И хубаво правя, че си отделям по нещичко за старини, защото такова богатство при такъв човек не е за дълго. Но не го мамя така, както друг на мое място би го вършил! Искам и аз да си събера семейство, време е. Тя новата готвачка Жермен не изглежда лошо момиче, а на Лука ще му дам да се разбере, защо не си гледа конете…
Боже мой, замислил съм се, а господарят вика! Звънял е със звънчето, но не съм го чул!
— Мишел! Къде си, проклетнико!
— Идвам, месир! — И хуквам по стълбата. Той е отворил вратата на салона горе.
— Къде ходиш! Жермен да ми донесе тъмновишневия жустокор с нагръдниците! И се приготви, излизаме!
— Веднага, месир!
Значи отиваме при Виченцо Матиоли. Дявол да го вземе, защо му са гоблени!
Тичам обратно за Жермен и Лука. Така е при него — когато се развика, трябва да се тича, защото не пести плесниците. Иначе можеш по цял ден да лежиш, той не забелязва.
Лука има късмет, впрегнал е конете. Жермен бърза с нагръдниците, добре ги е огладила. Докато се оправям и приготвям, господарят идва.
Хубав мъж е месир Теодоро. Жустокорът му стои като на истински благородник. Само да не беше толкова изморено лицето му! Просто някак не изглежда според възрастта си, а още е млад!
Качваме се. Той — в каретата отзад, аз — при Лука на капрата. Лука плясва с камшика и потегляме.
Париж си живее като всеки ден, нищо, че времената са несигурни. Жените са наизлезли с кошници на пазар, деца тичат с глъч зад каретата, караул от кралски стражи върви важно по улиците, слънцето блести по шлемовете. Весело е. В ковачниците звънтят чукове, кожарите са извадили миризливите си кожи в коритата пред работилниците. Часовникът на Сен Лоран бие.
Лука обикаля с каретата площад „Бюси“ — нека всички да видят, че идва не кой да е! Спира пред кантората на Матиоли, като високо подвиква на конете.
Скачам бързо, отварям каретата и разгъвам стълбичката. Господарят слиза.
— Ако ми потрябваш — казва, — ще те извикам.
Ясно. Ще го чакам. А междувременно си имам на ум нещо — не е лошо да се поразговоря със слугите. Що за птица е този Матиоли?
Господарят присвива очи. На вратата се е показал самият месир Матиоли, за да го посрещне.