А после?
После — така, както съм го замислил. Няма да бъда аз, който ще те накаже, не-е! Аз само ще дам път на злото, то само̀ ще избере своята жертва. Злото в твоите синове. И ще видя какви синове си отгледал ти, който предаде и продаде моите синове!
Така. Ти ще започнеш предпазливо да разпитваш за мен, знам. А аз също тъй предпазливо ще се опитам да се срещна с твоя син Жан-Пиер. О, нищо особено. Само бегло запознанство, само няколко думи. Имал съм чест да разговарям с вашия баща по някои въпроси, които… О, дребни неща, нищо особено, мосю!
Дребни неща между един богат лекар, приближен на двора, и един богат търговец?
А богатият лекар ще започне да пилее. Още там, пред очите на всички, в съмнителния дом на мосю Фоан. Какво му е съмнителното? Нищо. Разиграват пари и обират глупаците като Жан-Пиер. Сега ти предстои и ти да бъдеш глупак, драги ми Теодоро! Само дано съдбата малко помогне! Ти, Жан-Пиер, не си видял как се печелят пари, но ще видиш как се пилеят!
След това? Имам една седмица. Достатъчно време, предостатъчно даже! На съдбата много не й трябва. Когато е за зло, тя бърза.
Стига съм мислил! Трябва да стана, да се приготвя за вечерта.
Какъв залез! Слънцето се е скрило вече зад хълмовете на Версай, градът е потънал в скинкав полумрак. Тук-там само се движат светлинки, чува се далечен тропот на копита. А високо горе, над камбанариите, разкъсаните облаци са като кървави. Не е красиво, мъчително е. Не обичам такива залези, обхваща ме страшно чувство. Сякаш някой друг, не аз, преди много години също така е стоял, гледал е същия залез. И сега го гледа с моите очи. Но тогава той е мислил за нещо важно, за нещо, което е трябвало да се случи, но го е забравил.
Глупости! Живеем само един живот и той е тук, сега. Не вчера, не утре! Аз зная какво искам и съвсем не съм го забравил!
Звъня със звънчето. Нищо. Никой не се появява.
— Мишел!
Кой го знае къде е. Овърта се около Жермен и все изчезва, когато ми трябва. Ще взема да го оженя за нея, та да миряса. Тя си няма зестра, бедна е, и той сигурно затова се двоуми, хитрецът. Но ако дам зестра на Жермен…
— Мишел! Дяволе проклети!
— Идвам, господарю!
Показва се на вратата и веднага започва да се оправдава. Какво има? Бил долу, опитвал се да отпрати някакви болни. Но те не искали да си отидат. Налягали по стъпалата, ще ме чакат.
Това винаги ме измъчва. Боже мой, не мога да помогна на всички, нямам сили.
Да, нямам сили. Старецът Парацелз се оказа прав, откъде е знаел? След всяко лечение аз самият съм като болен, отмалявам. Трябват ми ден-два да се съвзема и пак не съм същият. Чувствам го.
— Господарю…
— Какво?
Мишел смотолевя нещо, гледа встрани.
— По-високо! И ела по-близо!
Като че и слухът ми е отслабнал за тези две години. Променям се. Старея по-бързо, това е истината.
— Господарю, там долу… има едно момиче. Донесло е братчето си. Седи и трепери, съвсем е…
— Не мога сега. Излизаме. Кажи и на Лука да се приготви!
Мълчи и се кланя. Какъв ли подлец изглеждам в неговите очи, да не помогна на едно дете! Но не мога, после ще ми трябват часове да дойда на себе си. Той тръгва да излиза.
— Чакай! — спирам го. — Кажи й… да почака. Докато се върнем. Тогава!
Той поклаща глава.
— Както наредите, господарю. Но мисля, че няма да издържи много. Мога ли да потърся Лука?
По лицето му — нищо. Само почтителност. Няма да издържи, а аз колко ще издържа?
— Иди! Иди и я доведи!
Като че го каза някой друг, сякаш излезе против волята ми. Но не мога вече да върна думите.
Той изчезва, а аз се отпускам в креслото. Сега ми остава само едно — да се опитам да не отделям много усилия, за да не проваля онова, което съм замислил за тази вечер. Но как ли ще стане?
Мишел я води вече. Та тя е съвсем малка! Мръсно, окъсано момиче, носи на ръце също така мръсно дете, завито в някакви не негови дрехи. Страх я да пристъпи, Мишел я побутва.
Полага детето на килима пред мен и коленичи.
— Развий го!
Момченце, може би към три години. Хубаво момченце, само много мръсно. И е зле наистина. Лицето е посивяло и се е смалило, дишането не се чува. Мишел е прав, то не би могло да изкара много. И колко прилича на моя Андре!
Аз съм луд, навсякъде виждам децата си. Сега Андре би бил много по-голям!
Приближавам, протягам ръце. Там, смъртта е в гърдите му. И като че е късно и за мен. Напрягам се. Чувствам как от пръстите… Не, няма да те пусна, няма да отстъпя! Сега!
Трепна. Онова в гърдите трепти… И намалява. Съпротивлява се, смъртта се бори! Още малко, още…