Отстъпи. Свива се. Сега ръцете са по-близо.
Това е, свърши се. И този път.
Момченцето отваря очи. Какви големи сини очи!
А сестра му е на колене. Гледа ме… със страх ме гледа. И започва да се кръсти. Неистово, като в припадък. Без да откъсва поглед от мен.
Не ми е за първи път, и други го правят. Аз съм Чудото, светецът.
Крачка назад, присядам в креслото. Доволен съм… но от какво повече? От това, че изгоних смъртта, или от това, че се кръстят пред мен като пред бог? Сатана, ти пак ми се присмиваш!
— Иди си! — шепна.
Тя завива братчето си бързо, Мишел непохватно й помага. После я вдига от килима и я повежда. На вратата тя се обръща и се покланя ниско, до земята.
— Дай й… от билките! — казвам. Чудото трябва да има маска, иначе… Падретата не търпят чудеса. Ако не са техни.
Излизат. А на мен ми е зле. Вие ми се свят, не мога да седя. Контурите на предметите наоколо се размазват, застиват за миг, пак затрептяват… Трябва да полегна малко.
Да се повдигна, да стигна до дивана…
…Колко съм спал?
Събуждам се изведнъж, като че някой срязва съня ми. Стъмнило се е, разноцветният стъклопис на прозореца проблясва на лунната светлина. А аз лежа на дивана. Мишел е влизал, завил ме е с една наметка.
Като че сънувах нещо. Не беше сън, по-скоро слушах как някои разговаряха. И то беше за мен. Думи, много особени думи, които не разбирах, но беше за мен. Както…
Да. Както в онази вечер — тогава, в таверната на Големия Жан. Полудявам, разбира се. Но не бързо и не веднага. Ще имам време — и за Матиоли, и за другите… А те дали спят спокойно? И какво сънуват?
Избутвам наметалото встрани и се надигам. Още съм слаб, дявол да ме вземе! Не трябваше да се съгласявам за това дете, много тежко беше — смъртта жестоко се бореше. Но пък какви сини очи! Лукавий, ти добре си знаеш работата.
Изправям се, прекосявам салона в полумрака.
— Мишел!
Този път е бърз. Пристига почти веднага, носи свещник със запалени свещи. Наоколо замирисва на горен восък. Не обичам тази миризма — на покойник.
Обличам се и препасвам шпагата. Чудно, самият й вид винаги ме ободрява, дава ми сили. И колко много червени цветове имат рубините! Малиновочервен, кадифен, кървавочервен, искрящ тъмен пурпурночервен… Тя е жива, тази шпага, още тогава го почувствувах — при нотариуса. Ако предметите могат да се въплъщават в духове — в нея са въплътени. Не само на Петро Булгарели, моя баща, а и на хората, които са я носили преди него. Аз съм последният от тях, няма вече на кого да предам шпагата с рубини. Ще се разплатя с моите мъчители и това ще е краят.
А такава ли е правдата на този свят? На злото със зло?
Такава е. Злото затова е силно, защото всички се боят от него. А пък то се бои от такива, за които нищо няма цена в живота, и самият живот дори.
Наметалото. Слизам по стълбата. Мишел също е облечен, чака ме пред каретата.
— Рю Дез’Огюстен — казвам. Лука кимва. И потегляме.
Нощен Париж е друг, това е град на сенките. От подземията са изпълзели призраци — сакати уроди, куци и безръки, крадци и несвестни, които се смеят с празни очи. Каретата, по-скоро — бичът на Лука ги плаши и ги прогонва към зидовете. Там се спотайват и чакат жертви.
Сводовете остават зад нас, излизаме на „Рю Дез’Огюстен“. Тук домовете са заможни, стават все по-богати, с мраморни стъпала, арки със статуи и обковани в мед врати. На поставките над вратите запалени борини пръскат искри и пушлива светлина. Встрани бавно се разхождат и си подвикват нощни стражи.
Онзи дом там, пред който има вече две карети. Той е заведението на съпрузите Фоан.
Лука придърпва юздите, спира. Слизам, Мишел върви важно зад мен. Слугата на входа се отдръпва и се кланя, предупреден е за доктор Боргаручи. Подхвърлям наметалото си на Мишел, който чинно застава встрани. Любопитно ми е, как ли изглежда този дом отвътре?
Домът прилича на стопанина мосю Фоан, който ме посреща. Също така богат на вид, също така добродушно надменен. Тук златото няма значение, това говори всичко — от изискания стенопис и скъпите цветя, до брилянтния пръстен на мосю Фоан. Ще видим, мосю, ще видим дали няма значение!
В първия салон са гостите и мосю Фоан ме представи на съпругата си. Красива, млада, с тънки черти, точно като фреска от стенописите. Няколко думи само, поднасят италианско вино.
— А оттатък младите се забавляват — подхвърля мосю Фоан и кимва към съседния салон. — Ако желаете…
Желая. Аз затова съм дошъл, не за да се любувам на богатството му, а за да погледна откъде идва това богатство. И за да потърся… да потърся някого.
Във втория салон играят и едва-едва ме удостояват с няколко бегли погледа. Три овални маси, постлани с тежко вишневочервено сукно. Около тях има прави мъже и няколко жени, които седят в креслата и бъбрят.