Двама са, не, трима. Съборили са третия на плочника, извадили са ножове — това се вижда!
Дявол да го вземе, сега ли се намериха на пътя ми! Могат да си уреждат сметките колкото искат, но не и пред мен!
— Ей, вие там! — извиквам и излизам от сянката. — Какво става?
Двамата обръщат глави. А аз заставам малко косо, защото има едни, които умеят хубаво да хвърлят ножове. Виждам обаче, че няма да се опитат, само ме гледат зло. Единият е по-висок, очите му светят като на котка, другият е набит и мургав, лицето му е издълбано от шарка.
— Я се махай! — ръмжи високият.
Сдържам се все още, Но да ми навикват да се махам — няма да го бъде!
— Хайде! — казвам учтиво, колкото мога. — Приберете ножовете и си вървете по живо, по здраво! Аз ще почакам!
А мургавият се надига.
— Така ли? — оглежда ме. — А пък ние искаме да видим какво има в сандъчето! Много сме любопитни, месир!
Е, казвам си, няма вече как. Ще свършат с третия и ще тръгнат към мен.
Пускам сандъчето на плочника и изтеглям шпагата си.
— Жабо крастава! — викам. — Ела да погледнеш! Само че любопитството е порок и се наказва!
Ония блъскат третия встрани и скачат като ужилени…
МИШЕЛ ЗА-ЕДИН-ГРОШ
Да пукна, ако знам какво да сторя! Да взема да отида до абатството — не е далеч. Може. Падретата от приюта ще ми отделят един ъгъл на сламениците и ще ме нагостят с паница варен грах. Само че за тая милост ще ме вдигнат на бдението посред нощ и ще трябва да мръзна на плочника в баптистерията и да слушам псалмите им. А защо стоят боси? Това никога не съм могъл да проумея. Иначе са хора като хора — има между тях добри люде, а има и подлеци, за които дори паницата грах е много да им се даде.
Значи — абатството. Може, ама не ми се ходи там. Тази вечер не искам, искам да прескоча до таверната на Големия Жан. И съвсем справедливо ще е да изпия кана вино и да хапна нещичко по-различно от недоварения грах на падретата. По причина че доста се потрудих днес следобеда. Пък и сполука имах. Не бях ходил на кея за баржи цяла неделя, последния път яко ме наложиха там. Но глад — какво да правя, отидох. Въртях се около лодкарите, мъкнах вързопи и бурета — проклети да са! — почна да се мръква и удариха камбаните на Сен Жермен. И нищо няма, можеш ли да прибереш нещо от носач или колар? Те си връзват кесиите с въженца за поясите. И тъкмо вече се отчаях, гледам — иде един в сукнен камизол, сух такъв, като върлина, и занесен, не от тукашните. Огюст лодкарят вече му се кланя — месир това, месир онова. Тичам и аз, викам на Огюст да си гледа продънената баржа, стана свадата, а на мен това ми и трябваше. Защото, нека господ ми прости, но от дете имам остро око и веднага мога да видя у кого се намира някое излишно екю и къде е скрито това екю, а после е нужна само ловкост. Така е, всяка работа, дори и презряна да е, трябва да се върши с умение. Даже ще добавя, че когато някому кесията е измъкната хитро, то и той, като забележи липсата, ако е умен, ще извика: „Какво майсторство, господи, простено да му е!“ Но повечето люде не са толкова умни, пък и милост нямат.
И какво да му мисля, те краката сами ме носят към таверната. Това ще е. Само дето толкова късно стана. И тъмно, тази уличка на кожарите винаги е такава тъмна! Има едно площадче по-горе със статуя на Мадоната. Зидовете наоколо го затулват и който не го познава, има да се блъска под сводовете и да проклина. За големия Жан може да се мине и покрай катедралата, но през площадчето е по-пряко.
И тая луна! Свети, ала от нея като че по-тъмно става! Не ми харесва нещо, господи, не ми харесва! Защо оттук се помъкнах! Само да изляза веднъж, само…
О! Боже милостиви, кой е там? Бягай, Мишел! Не, не може, отзад има още някой! Господи, с ножове са!
На плочите долу! Милост, милост! Идват!
Кои са? Пощадете ме, за бога! Нищо нямам!
О-о! О-о! Ритна ме лошо. В коляното…
Този е Якоб Котката. Господи, защо минах оттук, защо! Другият е Уго от Вилньов… Свърши се, Мишел, свърши се! Милрст!
Пребъркват ме. Кесията, ще я намерят… Да я намерят, само да ме оставят! О-о, не ме бийте!
Нещо има, ослушват се. Уго ме държи, но… Оглежда се.
А, там. Иззад ъгъла излиза някой. Помогни, господи, смили се над мен!
Кой е този? Висок, с пелерина, не му виждам лицето. Носи нещо в ръка. Сандъче.
— Ей, вие там! — чувам. — Какво става?
Какво става, боже мили, не вижда ли?
— Я се махай! — Това е Якоб. О, дали ще си иде, дали ще ме остави на тези? Не, не си отива.
— Хайде! — казва. — Приберете ножовете и си вървето по живо, по здраво! Аз ще почакам!
Той е луд? Те ще го убият! А след това и мен!
— Така ли? — ръмжи Уго. — А пък ние искаме да видим какво има в сандъчето! Много сме любопитни, месир!