Мъжете играят. Слагат поред зарове в дълги порцеланови чаши, разклащат ги и изсипват заровете върху сукното. Пред всеки тъмнее купчинка. Тъмнее не е най-точно да се каже — в купчинките има монети. Сребърни талери и соверени, златни екю и полуекю, мяркат се и италиански дукати. До всяка маса стои в ливрея по един от икономите на мосю Фоан. Неговата дума е дума закон и строго се спазва. Той определя размяната, той следи зорко чашата да се разклаща по правилата.
Покланям се бегло и аз, мосю Фоан ме повежда към една от масите. Това е тази маса, към която желая да ме отведе. Защото там играе Жан-Пиер Матиоли.
Интересен момък. Не бих казал, че е хубав, такава женствена красота у мъж не ми се нрави. Елегантен, с бял колосан нагръдник. Тъмни очи. Неспокойни, както и ръцете му.
Купчинката пред него е малка. Има основание да е неспокоен.
— Извинете ме, мосю — казвам. — Боргаручи, доктор Теодоро Боргаручи. Ще ми позволите ли да опитам щастието си?
Те са още двама освен Матиоли. Представяме се. Тънки, леко високомерни погледи. Някакъв пришелец, макар и възпитан.
Вадя кесията си и скромно я изсипвам пред себе си. Погледите от високомерни изведнъж се превръщат в учудени, после отново се скриват зад клепките. Те са опитни играчи, тези двамата. А Жан-Пиер Матиоли е овцата за стригане. Сега и аз ще споделя неговата участ, и мен ще ме острижат.
Новият по правило играе пръв. Побутвам две златни екю напред. Приемат. Матиоли се колебае, много е. После се решава и той.
Разклащам заровете в чашата. Захлупвам я върху сукното и я вдигам. Нищо особено, един кръст и две луни. Губя, разбира се. Печели Матиоли. Лицето му просветва.
Играта продължава, аз се усмихвам небержно и през усмивка наблюдавам също така небрежно онези двамата. Те са просто измамници, страшно опитни в ръцете. Да видим какво ще решат за моите двадесет златни екю. Дали ще ги приберат всичките, или ще оставят едно и за овчицата Матиоли?
Хитри са. Дванадесет печели Жан-Пиер, осемте те си ги разделят. Владеят занаята си до съвършенство. Защо да не му дадат тези дванадесет? Утре той ще дойде и ще ги проиграе с тях, трябва да има надежда. А в играта със зарове най-подлото е надеждата.
Жан-Пиер цъфти, онези двамата въобще не се поглеждат, те малко се съмняват в мен — откъде пък се изсипа този доктор? А аз съм равнодушен и благосклонен като същински Крез.
— Така е — казвам, — месю! Фортуна е жена и не трябва да й се вярва.
А междувременно, понеже съм застанал до Жан-Пиер, разменям и няколко думи с него.
— Извинете — подхващам — моето нескромно любопитство! Дали не е ваш роднина уважаваният месир Матиоли, който произвежда чудесни гоблени?
— Роднина ми е — усмихва се криво Жан-Пиер. — Баща.
Моето възклицание е съвсем непринудено.
— О! Каква случайност! Знаете ли, аз днес се видях с вашия баща! Имах… е, имам някои предложения към него.
Той е зает със заровете, но ме поглежда с учудване. Какви предложения може да има доктор Боргаручи към търговеца Виченцо Матиоли?
— Да не би… — казва — баща ми нещо… да не е здрав?
Махвам с ръка.
— Баща ви, доколкото виждам, е в превъзходно здраве! Не. Аз просто… — Тук се бавя, едно добре премерено колебание. — Но понеже сте негов син, мога да ви кажа! Предлагам да вложа известна сума в манифактурата.
Жан-Пиер захлупва чашата и я вдига. Два кръста и слънце. Печели. А моите думи са събудили любопитството му.
— Позволете… Защо точно при баща ми?
Очаквах такъв въпрос. И не само от него.
— Сметка, мосю Матиоли, сметка! Човек трябва да влага парите си в преуспяваща търговия! Гоблени сега се търсят! Имам… някои сведения…
И едва-едва поглеждам към тавана, където витае една достатъчно гола, но много срамежлива Афродита.
Като че разбира намека. Във всеки случай разбира, че имам връзки с доста високопоставени афродити.
Хвърля пак. Нищо, губи. Питам се дали сега любопитството му ще надделее. Млад и неопитен е, надделява.
— Интересно — казва, — не очаквах точно от вас! И в какъв… размер предлагате съдружие?
Сега пък хвърлям аз. Губя.
— Нищо особено — вдигам рамене. — Триста златни. Като начало.
Той затаява дъх. Не ме поглежда, преструва се, че реди монетите пред себе си.
А аз продължавам наивно да се усмихвам.
— Вече се уговорхиме с вашия баща — казвам. — До една седмица… Като че трябва да залагаме?
Залагаме и пак губя. Онези двмата вече са решили, че трябва да пристъпят към плътното ми остригване.