Да го напусна? Къде ще отида, какво мога? Ха! Жан-Пиер Матиоли иска да пречисти душата си и тръгва заедно с бедняците по кейовете! Или се продава като наемен солдат за една храна и два талера годишно. Подъл съм, не ми стига смелост да го сторя. Пък и никой не избира родителите си, нали? Добро извинение, няма що.
Да вървя. По стълбите, през вътрешния двор. В кантората са, както винаги. Морис слугата е вън, нека съобщи за мен.
— Добър ден, татко!
Никак не изглежда добър денят. Бернар, този мазник, не вдига очи от сметките. А моят уважаван баща едва-едва отговаря. Няма да се дразня, няма. Любезно, колкото мога. Сега ще видя лицата им.
— Вчера не успяхме да довършим нашия разговор, татко!
Ами, не сме успели! Но така е добре.
— И затова сега си позволявам да го подновя. Стана дума за една жалка по̀лица, която искам да уредя, ако нямате нищо против!
Мълчат, но как загледаха! Бернар остави проклетите си сметки. Време беше.
Сега — кесията. Не много бързо, така. Едно, две и още две и още… десет.
— Ще ги преброите ли, татко? Десет бяха, цали?
Старият се държи. Мускул не мръдва по лицето му. А умира от любопитство, сигурен съм.
Чакам небрежно. Един поглед наоколо. Бернар се е съвзел, захванал се е да чисти перото си. Старият размисля. Страшно му се иска да попита, но няма да го стори, познавам го.
Бръква в бюрото си и бавно ми подава по̀лицата. И не посяга към парите. Сега — само с върха на пръстите да я взема — тази омерзителна хартийка. На парчета — и на пода! Морис ще ги събере.
— Е, мисля, че приключихме нашия разговор, татко!
— Не сме.
Така ли? Какво е намислил?
— Слушам ви, татко.
Иска да каже нещо, на устните му е. Някое назидание, разбира се. Или ще ми предложи да работя в манифактурата, както толкова пъти ми е предлагал.
Не. Опира се на бюрото и мълчи. Не желае пред Бернар, а му е неудобно да го отпрати. Преценява. Какво толкова? Дали съм ги спечелил на зарове, или съм ги взел на заем — тези десет екю. Не е в тях работата.
— …После.
Разбира се, „после“. Ще чака отново да закъсам. Знае, че сега нищо няма да приема от него.
— Както обичате, татко! Моите почитания!
Един поклон и тръгвам. Ще каже ли все пак нещо? Не, няма.
БЕРНАР МАТИОЛИ, ГОЛЕМИЯТ СИН
Излезе хлапакът. Наброи парите и си отиде. А можеше да почака два-три дни. Старият беше притиснат, щеше да плати. Няма синът му да лежи в Тампъл, какво ще стане с търговията! Пък и не само с търговията, ами хората от Оран, с тези сделки какво ще стане?
Горд, а? Хлапак. И само бърза, бърза. В живота трябва да изчакваш, в това е силата. Унижават те? Изчакваш. Друг бил по-силен от теб, ограбва те. Ами ще те ограбва. Изчакваш, няма постоянно да е по-силен. Ще чакаш. Той какво си мисли моят мил брат? Че умирам от удоволствие над сметките, вонящите му сметки на стария? Чакам. Можех да се оженя, да се отделя. И да изпусна всичко, така ли?
Смешен хлапак. Вижте ме, ето ви парите! И никой не знае откъде ги е взел, а?
Старият мълчи. Засегнат е. Е, да. Винаги е обичал повече брат ми. Ако аз го бях направил това, окото му нямаше да мигне! Но когато е до любимия син… друго е, нали! Ще видим, скъпи татко, как твоят любим син ще си строши шията! Защото ще я строши.
Старият се размърдва. Време е, време.
— Бернар, запишете тези пари! И се погрижете лихвата да бъде приведена за месир Лео Коен!
— Веднага, татко!
Значи — Коен. Онзи хитрец, той е подкупил полицията! И колко ли лихва е поискал? Ще видя.
Старият става, гледа през прозореца. Е, да, огорчи те любимият син, скъпи татко! А другият, нелюбимият, той ще запише, той ще превежда лихвата…
— Бернар, вие знаете откъде са тези пари, нали?
Започна. Сега да внимавам.
— Разбира се, татко.
— Знаеш или само предполагаш?
— Имам някои… приятели, татко.
Говори ми гърбом. Ще се обърне, само как ще се обърне!
— И дори научих… кой ги е загубил.
— Кой?
— Онзи сеньор, който беше вчера тук. Боргаручи.
Обръща се. Колко са свити очите му. Като остри сиви точки.
Изненадан и разтревожен. Така. Много да внимавам.