— Сигурен ли си, Бернар?
— Аз имам сигурни приятели, татко.
Ами, имам. Всяка дума трябва да плащам.
Приближава до бюрото си, сяда тежко. Ще размисля, нека да размисля. Аз пък ще гледам моите сметководни книги. И пак ще чакам. Има един въпрос, който трябва да зададе.
Мълчи, не го задава. Разбирам, разбирам. Не иска да има работа с моите приятели. Ще сгрешите, татко! Който желае много да печели, трябва много да знае за хората около себе си! А който желае много да знае, трябва и много да плати, за да спечели. Така е, въртележка.
— Бернар, според твоите приятели какъв е месир Боргаручи?
Добре. Това беше въпросът.
— Не ви разбирам, татко?
— Какъв е, казах. Измамник или богат прахосник? И откъде познава брат ти?
— Доста въпроси, татко. И мъчни.
Старият се пресяга, отмества с ръба на дланта си пет от десетте екю. Да, пет са. Побутва ги към ъгъла на бюрото.
— Ще запишеш в книгите само пет екю!
Пак това скъперничество! Друг би дал и десетте. Но нищо. Като отделя две, с останалите ще свърша работа. Лакеите на мосю Фоан ще им видят сметката. Значи — откъде Боргаручи познава брат ми? Само от дома на Фоан? Може, но нещо… Ами че той и Боргаручи, като иска да влага парите си, иска да понаучи повече! Като че ще разбере това от Жан-Пиер!
Подозрително, много. А може би тази вечер брат ми и месир Боргаручи пак ще се срещнат?
АЗ, ТЕОДОРО
Не ми е добре, цял ден прекарах в полусън. От време на време като че заспивах, но не помня кога съм бил буден. Затова пък много ясно помня един кошмар — все един и същ! — който ме измъчваше.
Като че съм на брега на морето, на онзи бряг при кариерата в Сардиния. Вечер е, слънцето залязва. Но защо са две слънца? И много странни. Аз разбирам, че са странни, но никак не се учудвам, сякаш винаги е било така. Едното слънце е голямо, оранжево-червено, с мътни ивици — вечер то често е такова. Само че залязва не на запад в морето, както го виждахме ние, каторжниците, а на юг. А от север изгрява друго слънце, дори не знам дали е слънце. Ярко, нетърпимо ярко. И сенките от мраморните скали са някак различни. Остри, късащи очите.
Аз не гледам това слънце, гледам към морето. Там, край брега плава галера. На нея е Мария. Права е, с едната ръка държи Клод, с другата е прегърнала Андре. И никой друг няма на галерата, вълните я отнасят все по-далеч. Чувствувам, че ще си отидат, че ги виждам за последен път. И ме раздира страшна мъка. Втурвам се към морето. Водата започва да ме залива, но влизам. Гърдите, шията, устата. Опитвам се да плувам, но не мога. Тегли ме към дъното каторжническата верига. Потъвам, задушавам се. И в душата ми е само една ужасна мъка, нищо друго.
Повтаряше се, потретяше се — все същото. И друг път съм имал кошмари, но такъв мъчителен — не. Това, че виждам Мария и децата, разбирам — аз ги виждам и наяве, те са винаги с мен. Но какъв беше онзи бряг? Сардиния? Морето беше различно, чувствувах, че е така. И двете слънца, защо?
Тежко ми е. А не мога да си позволя да остана тази вечер, може би тя ще е много важна. Чакат ме. Онези двамата гарвани с нагли очи и ловки ръце. Те ще гледат колко е пълна кесията ми и ще пресмятат наум колко да ме ограбят. И малкото гарванче, Жан-Пиер, и то ще чака. Ще треперят ръцете му, когато ще посяга към чашата със заровете. Забавно, господи, как е забавно! Всеки от нас си мисли, че надиграва другите!
И аз така си мисля, но не съм сигурен. Вече не съм сигурен дали съм прав. Защо трябва да се разплащам с подлеца Матиоли чрез неговия син? Че тогава аз съм същият подлец! Честно и просто е да отида при Матиоли, да измъкна шпагата и да му кажа: „Помниш ли ме? Помниш ли онзи, когото предаде? Аз, Теодоро Булгарели, идвам от ада!“ И бавно да пронижа с острието гърлото му! Така ще бъде честно.
Лукавий, ти ли пося съмнението в душата ми? Ти. Това също е подло! Искаш злото да остане ненаказано, нали?
Ти затова ме надари и с магията. Онзи, който раздава живот, не може да убива.
Може, Лукавий! Нека съдбата отсъди. Нека тя хвърли своя зар! Нека злото само изяде себе си, като змията — своята опашка! Това ще е правдата.
Надигам се от дивана. Трябва да вървя.
— Мишел!
ЖАН-ПИЕР МАТИОЛИ
Ето го, идва. Така е, драги месир Боргаручи! Който веднъж вкуси от отровната надежда на заровете — за него връщане няма! Снощи изгуби, тази вечер искаш да си върнеш. И напразно се преструваш, че двадесет екю нямат за теб никакво значение! Щом си тук, значи имат.
Пристъпва към нашата маса. Е, разбира се.
— Моите почитания, месю!
Изглежда ми по-бледен от вчера, изморен. И не бърза да играе, стои встрани.
Знаем, знаем тази пиеса, месир. Не сте заинтересован, ще заложите така, между другото. А после ще видя как ще сграбчите чашата и как ще гледате заровете!