Един лакей разнася вино. Кристални чаши върху сребърен поднос. Да опитам, поне това мосю Фоан раздава тук безплатно.
Скъпо вино, тежко. А лакеят е сигурно нов, като че не съм го виждал. Възпитан, но не е приятен. Очите му не ми харесват, втренчени и безцветни.
По дяволите, седнал съм да разглеждам един лакей и да мисля за него! Сега друго е важно — месир Боргаручи, какво той ще направи.
Точно така, месир. Бавно приближаване до масата.
— Уважаеми господа, ще позволите ли да взема участие във вашето забавление?
— С удоволствие, месир Боргаручи!
Вади кесията си, отсипва от нея и я полага до себе си. Не по-малко от тридесет екю! А в кесията поне още двадесет! Той е побъркан! Побъркан!
Почакай, почакай… А може и да е решил… Какво да е решил?
Да ни разсипе. Когато човек играе с много пари… По дяволите, да става каквото ще! Играя и аз!
Залага. Още първия път две златни. Всичко толкова имам, но влизам. Единият Жермалди играе, другият — не.
Господи, помогни ми! Този път, господи, за да мога да продължа! Нямам ли право веднъж и аз на шанс?
Чашката е студена в дланта ми. Като че прекалено дълго я разклащам, страх ме е. Сега!
Трите кръста! Печеля! Шест екю на първо хвърляне!
Боргаручи се усмихва. Жермалди е свил устни, другият се прави на разсеян. Сега е мой ред да определям залога.
Колко? Долу са шест екю. Нещо ми говори… говори.
— Всичките шест, месю!
Аз съм луд. Спечелих и веднага хвърлям всичко на вятъра!
Боргаручи се усмихва както преди. Отброява шест екю и ги побутва към моите. Жермалди размисля. Може би ще играе… Дано се откаже, дано…
Какво казва Боргаручи? А, обърнал се е към иконома на масата. Иска нова чаша с нови зарове, тези му се стрували изцапани. Това е фразата, разбира се. Щом се страхува да не го мамят.
— Веднага, месир!
Новата чаша като че е малко по-тежка. Аха, Жермалди се отказва. Оставаме двамата.
Боргаручи дори не разклаща чашата. Хваща я и я обръща.
Нищо. Една луна, змия и стрела. Господи, помогни ми!
Разклащам. Човек трябва да почувствува момента, когато да захлупи чашата. То просто се чувствува. Мигът, онзи миг, когато си сигурен, че печелиш и че по-рано и по-късно е загуба! Разклащам… Вътре заровете потракват… Сега ли? Не, не… Още малко. Напрягам се… Да! Три слънца! Печеля, печеля!
Устата ми е пресъхнала. Обръщам се. Онзи лакей с подноса е на две крачки. Приближава.
Вземам една чаша и бавно я изпивам. Сега трябва да съм хладнокръвен. Един Матиоли. Губи или печели — няма значение.
— Месир, да играем на всичко?
Това аз ли го казах? Е, това е краят. Той ще приеме и ще загубя. Защо, защо го направих?
Приема. Продължава да се усмихва. Отсипва още от кесията си, вече ги брои. Дванадесет екю.
Двамата Жермалди са се отказали. Стана горещо и избягаха!
А аз какво правя, боже мой! Сега само кураж! Ако сега спечеля — прекъсвам. Край, няма повече! Още веднъж само…
Той взема чашата и пак така небрежно я обръща.
Средно. Слънце, луна, стрела. Имам шанс.
Защо е така тихо? Да, наоколо са притихнали, събрали са се от съседните маси. Гледат.
Гледайте, дано в ада се продъните!
Сграбчвам чашата и я обръщам.
Два кръста и слънце. Печеля.
Краката ми са се подкосили. Но няма да падна, ще издържа.
Събирам към себе си златото. Край. Повече за тази вечер няма, няма… Стига ми…
АЗ, ТЕОДОРО
Я гледай, той се уплаши? Не-е, рано е да свършва!
— Моите поздравления! — казвам. — Мосю Матиоли, тази вечер шансът е ваш! Поздравления!
Събрал е парите. Само кимва.
— Е… — поклащам глава — …нищо друго не ми остава! Сега за мен е въпрос на чест…
Какъв въпрос на чест? Глупости.
— …да ви предложа да играем на всичко. Както вие имахте добрината преди малко!
Той ще припадне. С какви очи ме гледа, като несвестен!
— Но въобще… както желаете! — добавям.
Трябва да приеме. Веднъж той е предложил на всичко. Сега мога аз. И той го знае. Ако откаже, всички ще го гледат с презрение — от тази вечер нататък.
Мълчи. Жълт е като завесите. Захлупил е с длан златото.
Как му се иска да откаже! И как не може!
Наоколо — нито звук, нито дума. Само оттатък, в другия салон се чува нечие неясно бърборене.
— Аз… аз… — шепне той.
— Решението е само ваше! — казвам достойно. И, малко отвисоко. — Въпрос на чест, драги Жан-Пиер! — Като че може да има чест при такава игра!
— Приемам… бога ми, приемам!
Е, това е. Гледайте, гледайте сега и мълчете, месю! Виждал ли е такова нещо този прокълнат дом на Фоан?
Изсипвам остатъка от кесията на масата. Събирам златото и го помествам напред. Жан-Пиер като сомнамбул притиска спечеленото и бавно, бавно го мести по сукното. Не събира двете купчини. Сега играе моето срещу неговото злато.