— Мосю иконом, тези зарове ми се струват изцапани!
— Веднага, месир!
Носи нови зарове и чаша. Хайде!
Господи, защо така? Кръст и две змии. Някой от тях непременно ще хвърли повече!
Малкият Жермалди печели. Два кръста и стрела. По дяволите, всичко или нищо!
— Десет екю, месю!
Това е, край. Аз съм луд. Те приемат. Сега ще се реши…
Свърши. Луна и две стрели. Те печелят.
Просто не мога да повярвам, че е свършило. Онзи ден имах пари, много пари. Сега нямам нищо. Трябва да си вървя. Виж, ако баща ми беше човек, да ми даде на заем… Но не е.
— Мосю Матиоли…
Кой е? Какво иска от мен?
Малкият Жермалди. Той ми предлага заем. Срещу по̀лица, разбира се. Колко? Двадесет, дори тридесет екю.
Ще взема. Бога ми, ще взема и ще си ги върна!
Отделяме се малко встрани. Охо, той имал готови по̀лици! Само името и подписът. Тридесет екю. Наброява ми ги. Ако баща ми беше човек, нямаше да се унижавам… Той има сега в трезора си не тридесет, а триста екю!
Господи, защо не е тук Боргаручи, така ми вървеше с него!
Започваме.
— Пет екю, месю!
АЗ, ТЕОДОРО
Всички спят, трябва и аз да се опитам да поспя. Но не мога. Сега Жан-Пиер играе на зарове, взира се в тях. Не играе той, аз играя с неговите зарове, само че той не знае това.
— Месир, желаете ли нещо?
Аха, Мишел. Толкова тихо е влязъл!
— Нищо, Мишел! Сложи само малко дърва в камината!
— Болен ли сте, месир?
— Не, Мишел. Върви да спиш!
Лъжа аз, добре лъжа. Болен съм. Душата ми е болна от спомени. И никакво отмъщение няма да ми помогне. Но аз и не искам да ми помогне. Ще отмъстя и ще си отида. Ще помогна още на няколко деца и ще угасна. Момченца трябва да бъдат. Като моите момченца, мир на праха им!
Мишел си тръгва.
— Чакай, Мишел! Още нещо.
— Заповядайте, господарю!
Отдавна не ме е наричал „господарю“. Прави го само когато го е страх от мен или — за мен. Сега го е страх за мен.
— Мишел! Утре рано сутринта искам да минеш през площад „Бюси“… там, където е кантората на месир Матиоли…
— Да, господарю.
— Ще минеш, ще поискаш да влезеш при него, и ще му кажеш, че аз, Теодоро Боргаручи, го поздравявам и му желая дълъг живот… За него и неговите синове. Разбра ли?
— Напълно, господарю. Лека нощ!
Излиза.
Огнените езици пълзят по дървата в камината, по краищата се ронят яркочервени, малинови въглени. Носи се тънък горчив мирис на смола.
Седя и чакам. Как ми се иска сега да поговоря с някого! С някой, който може да ми отговори на един въпрос… Зная аз, само ти можеш, Лукавий! Но струва ли си? Ти ще излъжеш.
Дори и така да е, бих искал да ти задам този въпрос. Може би ще дойдеш?
Ела, Лукавий! Ти обеща, помниш ли? Каза, че когато те повикам, ще дойдеш! Чуваш ли ме?
Светлините по стените трептят, спускат се. Това не са светлини и сенки, много са плътни, сгъстяват се още повече…
Той идва! Той е там, в креслото отсреща.
Същият като преди. С черните горящи очи и кривата усмивка, с брадичката и дългите пръсти. Само наметалото му е друго, и жустокорът — черни са. Но някаква особена чернота, като че в нея има много други цветове — червен, зелен, кафяв. Може би не е Той, може би е кошмар?
— Е? — изкривява устни. — Не съм ти обещавал, но все пак те чух. Някакъв въпрос желаеш да ми зададеш?
Не е кошмар. Той си е просто там.
— Ти всичко знаеш. Знаеш и въпроса ми.
— Как не? Ще ме питаш дали си постъпил справедливо. Нали е така?
— Така е. Отначало не се съмнявах. Но сега вече не зная дали имам право. А когато човек не различава вече доброто от злото — това е краят.
— Ти не си първият.
— В какво?
— Първият, който се пита дали трябва да отвърне на подлостта — с подлост и на измамата — с измама. Питаш се, значи си слаб. Силният не се пита и не пита никого!
Той отклонява поглед към камината. Дървата изведнъж се разгоряват.
— Все пак ще ми отговориш ли?
— Че аз ти отговорих! — вдига рамене Той. — Какво повече искаш?
Вдига рамене и стената зад него като че се разтегля, отмества се. Там има вече не стена, а друго. Скали. Остри, светловиолетови, прозрачни като аметисти. Къде могат да са тези прозрачни скали?
Зад кристалните скали се издига слънце. Онова слънце — оранжево-червеното, с мътни ивици.
— Къде е това? — казвам. — В твоите владения ли е?
Той леко се извръща.
— Не е. Можеш вече и без мен. Впрочем ти винаги си могъл! Адьо!
И изчезва заедно с видението. Отново там има само стени, по които се качват и слизат отблясъци от камината. Трептят, протягат се като дълги пръсти към мен, после пъплят надолу…
— Господарю!
Отблясъците замръзват и се пропукват.