— Господарю!
Значи спя и се събуждам. И друг път съм размислял в сънищата си и съм знаел, че сънувам.
Отварям очи. До дивана стои Мишел. Кожата се е свлякла от краката ми на килима. Размърдвам се.
— Какво има?
— Господарю, бях на площад „Бюси“. Там се е събрала тълпа, голяма тълпа, господарю! Нощес е бил убит месир Матиоли. Същият, при когото…
— Да. При когото внесох парите.
Значи съдбата избра! Странно, не чувствувам нищо. Нито удовлетворение, нито жалост.
— Говорят, че го е убил малкият му син. После отишъл и се предал на стражата при Порт Сен Жак. Бил като несвестен. Все говорел нещо…
— Какво?
— Че бил омагьосан. Някакъв слуга го омагьосал…
Онзи, с немигащите очи. И Жан-Пиер го е забелязал.
— Глупости са това, Мишел!
— Разбира се, господарю! Ще заповядате ли нещо?
Не. Мишел се измъква, а аз се надигам от дивана. В камината отдавна има само сива пепел. Наметвам се и пристъпвам до прозореца, искам да видя утрото в градината.
Над розовите храсти слизат слънчеви лъчи, пясъкът по алеята блести, мокър от росата. Някъде високо свирука птица.
Матиоли плати за подлостта си. Значи съм прав.
Следващите са Дьо Белон и Лувуа.
— Съобщавам. Обектът Теодоро по обратен път извънсъзнателно прониква в Базата.
— Това установихме. Биосонда 4-С, бяхте предупреден да се намесите в решителния момент. Такъв момент се появи при финалната загуба на другия обект — Жан-Пиер Матиоли. Трябваше да повлияете на последната комбинация на заровете в играта. Защо не го извършихте?
— Прецених, че това ще запази живота на обекта Матиоли и няма да е справедливо спрямо обекта Теодоро Булгарели.
— Биосонда 4-С. Не ви е давано право на преценка. С вашите действия изгубихме една от възможностите. Изваждам ви от сегмента. Ще бъдете заместен от биосонда 7-С.
МИШЕЛ ЗА-ЕДИН-ГРОШ
Иди го разбери! Цял месец мина от убийството на оня лихвар Матиоли, а месир не се интересува какво ще стане с парите му! Старият — в гроба, младият — в Бастилията, кантората е поета от големия син, бъркотия, а той — сякаш не го засяга. Всички кредитори са се изредили на площад „Бюси“, съд ще има, той не отива. Наредете, казвам, нещо, месир! Ще го изпълня, проклето змийско гнездо е тази кантора! А той — като глух.
Просто не знам какво да направя, така ще си пропаднат тези триста екю! Яд ме хваща само като си го помисля!
Не знам, но нещо на лошо върви. И не само у нас в къщи. Едни слухове ходят из Париж, боже опази! Преди седмица на пазара при „Понт Нотър Дам“ чух, че в приюта на бернардинците двама души умрели от Черната. Вярно ли е, или не, но го казаха. А вчера и Жермен чула нещичко. Дойде си жълта-зелена. В абатството „Сен Виктор“ имало болни, но ги криели.
Господи, запази и помогни! Ако Черната налети на Париж, не се знае кой ще остане да се радва на живота! Но че има нещо, има. Плъховете са полудели. Слушам ги нощем, че тичат по тавана. Нагли са станали, не се боят. А свитата на Черната са те — плъховете.
Помня една година, още бях малък. И тогава така се говореше отначало — че плъховете са загубили страх от хората. Че после, като се започна! Всяка нощ на площадите горяха клади срещу миазмите. А мъртвите бяха повече от живите и нямаше кой да ги изнася. Умряха двете сестри на майка ми и ние избягахме. Пред вратите на Париж се бяха разположили на лагери войски и не позволяваха да се излиза, но ние се промъкнахме.
Господи, спаси и помогни! Дано да са само слухове!
Някой хлопа вън с чукчето. Идвам, идвам! Колко нетърпелив, чакай малко!
Важен един. На лакей ми прилича, но от важните. С карета е дошъл. На каретата има герб, не мога да различа какъв.
— Господарят ти в къщи ли е?
Нагъл. Синя ливрея и сини очи. И напира да влезе, без да е канен. Не на мен, драги!
— За кого имам честта да доложа?
— Аз те питам в къщи ли е! Отговаряй!
Едно, две. С рамото — той не очаква и полита. И захлопвам вратата. Гадина, блъска отвън. Спокойно-о! Щом идваш при господаря, ще се държиш както подобава! Те всички са такива нагли. От господарите си виждат, хората нищо не струват за тях. И колкото по-неуки, толкова по-нагли!
— Какво има, Мишел?
Господарят. Облегнал се е горе на стълбата.
— Един тука напира да влезе, месир.
— Отвори му!
Изчаквам малко и отварям изведнъж. Онзи полита напред, подскача на един крак и едва не пада. Просто не мога да не се захиля от удоволствие.
Спира, покланя се. Вади от ливреята си писмо.
— Месир Боргаручи, баронеса Д’Евремон ви поднася своето уважение и ви изпраща писмо, което имам чест…
Плещи нещо усукано, а месир го слуша. Но когато тръгва към стълбата, месир вдига ръка: