Ще го убият, двама са. После и мен. Защо се набърка този! Можеха да ме пуснат, а сега…
Какво става? Той вади шпага! Не може да бъде!
Казва нещо. Спуска се. Котката! Господи, набоде Котката в ръката!
Бяга! А-а, Котката бяга! Изтърва ножа.
И Уго скача. Бяга! По дяволите, наистина бяга! Трополят надолу… Изчезнаха.
Свърши се. Господи, отмина ме… И този път ме отмина!
Сега да лежа мирно, че не зная… Той приближава. Бута ме с върха на шпагата.
— Я стани! — чувам. — Как ти е името?
Надигам се. Бавно, пък и коляното ме боли, дяволското!
— Мишел — отговарям. — Мишел За-един-грош.
Той се навежда, виждам отблизо лицето му под баретата.
— Що за прякор е това? И от какво се препитаваш — казва — ти, Мишел За-един-грош?
Гледам го добре. Очите му — едни такива, големи и черни. Не, лъжа няма да мине, ще се сети за истината. Ще му покажа така, с ръка, от какво се препитавам. Показвам му.
А той се ухилва.
— Я стани ти, Мишел За-един-грош, и тръгвай пред мен!
А, това не ми харесва. Но шпагата… държи си я.
— Защо — питам, — месир, да дойда с вас, нищо лошо не съм сторил!
Не съм, ама съм. А кесията под ризата? Доста меден дребосък има в нея. В какво се забърках само, дявол да ме вземе!
А той продължава да се подсмива.
— Аз, Мишел — казва, — имам нужда от слуга и ти ще ми бъдеш слуга! Хайде тръгвай, докато не съм се разсърдил!
Виж ти! Е, господи мой, какъв слуга може да излезе от мен, друг занаят си имам аз! Но от този отърваване няма, ясно е, не си поплюва! Как ги разгони ония!
Да стана все пак. Иначе да бъдеш слуга на смел господар не е лошо. Лошо е, когато служиш на страхлив, защото страхливият е и подъл, така е.
Тръгвам аз поради тази причина пред него. И куцам, лошо ме е ритнал Котката!
— Месир — питам, — а вие не се ли страхувате, че аз…
Показвам му пак така с ръка. Дали не се бои, че ще приложа майсторството си в дома му?
— Аз ли? — вика. — Че то ти трябва да се страхуваш, а не аз! Защото хвана ли те в кражба, ще те набуча на шпагата си като пиле на шиш!
Лоша работа значи. Вървим и мълчим.
Минаваме покрай Сент Естел към Латинския. Жива душа няма никъде, само ние двамата. Мисля си — и луд може да е, но какво да правя? Ще потърпя, пък после ще видим.
Стигаме. Както виждам, не е от богатите домове. Дори съвсем не е.
Отваря той, отмества резето и ме бута да влизам.
Влизам. Това ли бил домът му? Две стаички наел за плата. Вътре — легло със сламеник, столове, от простите, и една дълга маса. На масата — боже милостиви! — череп. А до черепа виждам съдинки всякакви, и сушени треви има, и стари книги. И едно лоениче пращи и свети.
Влизаме ние, а изпод масата, гледам, се надига едно куче. Какъв пес, майко мила! Целият черен, само очите му зелени. И голяям! Не обичам такива кучета. Ако рече, ще ти прегризе гърлото докато мигнеш!
— Сервус, Луцифер! — вика му господарят. — Скучаеш ли?
Не е чиста тази работа. И господарят странен, и кучето му — и то. Ако сам лукавият е в кучето, тогава господарят кой е.
Стоя аз, вкаменил съм се. Кучето идва, идва… Гледа ме със зелените си очи. И ми говори! Кълна се, чувам го.
— Глупак си ти, Мишел! Да не мислиш, че не знам какво криеш под ризата си?
Не може да бъде, не може! Или е магия? Страх ме е, господи, краката си не чувствувам вече, ще падна!
Отива си. Подуши ме само, сега си отива под масата. А господарят казва:
— Значи можеш да ми бъдеш слуга, Мишел! Щом Луцифер те прие — можеш!
Да пукне този Луцифер, сатана проклет!
А господарят вече разбутва съдинките по масата, слага парче просеник, кана вино и две глинени чаши, отрязва малко сушено месо и ме кани:
— Сядай да вечеряме, Мишел! След голям страх идва голям глад!
Сядам. Но така, че да не гледам черепа, защото черепи не мога да гледам. Чупя си от просеника по малко, както подобава на слуга. Ям. Все пак трябва да го питам.
— Ще позволите ли, месир…
— Боргаручи — отвръща той. — Теодоро Боргаручи.
— Ще ми позволите ли да узная — казвам — с какво пък вие се препитавате?
Той се взира в мен и отговаря:
— Не „със“, а „от“, Мишел! Препитавам се от хорски болести и глупости! Лекар съм.
Значи лекар. Затова си носи сандъчето.
— Да знаеш — казва, — че съм учил при най-великите лекари на тялото и душата. Но какво да ти ги изреждам, нищо няма да проумееш!
Виждали сме ги. Но и ние не сме от най-простите.
— Ще простите, месир — казвам, — но и аз не съм съвсем загубен, нищо, че занаятът ми не е от уважаваните!
Той се хили.
— Ако позволите — казвам, — и аз съм учил нещичко. При нашия клисар в Арас съм бил. Да пиша, наистина, не умея, но да чета малко мога. А колцина в днешно време разбират от четмо?