— Моят майордом ще приеме писмото!
Онзи се колебае, свикнал е всички да треперят пред господарката му. И е много учуден, че някой не трепери. А месир само вдига рамене и се готви да се прибере.
Лакейска душичка! Господарката му хубавичко ще го наложи, ако не е предал писмото. Затова приближава и ми го подава. В сините му очи има отрова на усойница.
Сега аз тръгвам по стълбата. Поднасям писмото, месир го разпечатва — какъв голям восъчен печат! — сваля панделката. Чете, после кимва:
— Предайте на вашата високоуважаема господарка моите почитания! Ще се погрижа да я посетя най-скоро, навярно още днес!
И се прибира. Онзи си тръгва, без да ме погледне. Какво ли иска тази баронеса… как беше? Д’Евремон. Помощ за някой болен, какво друго?
АЗ, ТЕОДОРО
Ще отида. Не веднага, но днес. Ето го случаят! Значи думите, които между другото изпуснах пред бъбривата мадам Годел, са свършили работа. Стигнали са до ба-ронесата. Само не съм сигурен… не, никак не съм сигурен дали ще успея да излекувам сина й!
Така както чух, синът на баронесата паднал срещу карета с изпуснати коне. Не го прегазили, минали на косъм от него, но оттогава малкият лежи безчувствен, като мъртъв. Не говори и не чува. Уплахата така е заседнала в разума му, че никой не е в състояние да я изгони оттам.
А аз трябва да излекувам момчето, това е единственият начин да се приближа до херцог Дьо Гиз. Баронесата е близка на херцога.
Дьо Гиз не ме интересува, други ми трябват на мен. Капитанът на личната му стража — Жофруа дьо Белон. И изповедникът му — абат Доминик Лувуа. Те двамата, никой друг! Капитанът, който принуди Мария да тръгне към пламъците, и инквизиторът, който ме осъди в името божие!
Питам се мъчи ли ги съвестта им тях двамата за нещо? Не, те се смятат прави, насилието винаги смята себе си за справедливо! И винаги крещи за справедливост, когато — боже опази! — срещне сила вместо покорство.
Ако излекувам момчето, това ми осигурява достъп до херцога. И заедно с това ми осигурява ненавистта на абат Доминик, надявам се и тъпата омраза на капитан Дьо Белон. Приближените обичат да са малко, за да е голяма трапезата! А тук и някакъв Боргаручи се пъха!
Омразата често може да е лукава, но винаги е късогледа. Затова прави грешки. Да видим, да видим… Абат Доминик Лувуа, много ми се иска да ме намразиш! За капитана съм сигурен.
Сега трябва да обядвам, после — да отпочина, да събера сили! Никога не съм лекувал подобна болест.
— Мишел! Обядът!
Богато имение. Дори по-богато, отколкото си го представях. Отвън, зад зида, човек не може да види добре парка със старите кленове и зимната резиденция на баронесата — Пале Д’Евремон. До портала има караулно помещение с цяла десятка от стражи. Добре се е погрижил херцог Дьо Гиз за своята близка!
Разтичаха се да отворят за моята карета, предупредени са. При друг случай не биха ме пуснали да мина покрай портала. Някой си доктор Боргаручи! Но сега дори вдигат пиките си за поздрав. Така е, синьор дотторе може да е нежелан, но е уважаван гост!
На входа на дома — двама лакеи. Други са, няма го онзи нахалник.
Мрамор, кристал, завеси от брокат. Майордомът ме води през антрехола, спира и се кланя. Насреща е баронесата.
Красива е, господи, колко е красива! Сега е ясно защо има такова влияние, а е само баронеса! Руса, с топли кафяви очи, прозрачна нежна кожа, тънки черти.
— Месир Теодоро Боргаручи, доктор по медицина и философия!
Това е майордомът.
Кланям се. В кафявите очи има любопитство. И надежда.
— Очаквах ви, месир дотторе!
Мелодичен глас. Всяко движение е премерено, заучено. Но нищо, тя е ослепително хубава. Свикнала е да й се възхищават и дори сега, в нещастието, пак го изисква с поглед. Добре, баронесо, възхищавам се, не ми е много трудно!
Повежда ме по стълбата към горния етаж и тихо разказва онова, което вече зная от мадам Годел. Момчето е минало покрай смъртта и оттогава е като жив мъртвец. Никой от придворните лекари не е успял да стори каквото и да било. Сега покрай леглото му са в непрекъснато бдение и четат молитви абат Грегоар и абат Жозеф, лично изпратени от негово преосвещенство Парижкия викарий.
Това е шанс — да попадна направо на съгледвачите на викария. Знае къде да ги праща негово високопреосвещенство!
Спалнята е полутъмна, със спуснати завеси. Само пред една от стените под голямата икона е запален свещник. Момчето е в леглото. Седнал до главата му, един монах бъбре псалм и се кръсти.
Приближаваме бавно.
— Юрбен! — шепне баронесата.
Юрбен е зле, веднага личи. Сивкава бледност е покрила лицето му, то е като малка маска. Тънките ръчички са отгоре, върху завивката. Неподвижни.