Придърпвам една табуретка и сядам до леглото. Няма да бързам, взирам се дълго в личицето. После протягам ръка и докосвам малките пръсти. Хладни. Животът едва-едва трепти в тях.
Баронесата е застинала зад мен, цялата е слух и упование.
— Юрбен! — казвам. — Чуваш ли ме? Чуй ме, Юрбен!
Нищо няма по лицето, не мръдва и мускулче. Събирам волята си. Трябва да стигна до разума на момчето!
— Юрбен! Ако ме чуваш, мигни два пъти!
Някой ми пречи, долавям чужда воля. Абатът! Но аз съм по-силен!
— Юрбен! Премигнѝ! Заповядвам ти!
Чуждата воля се оттегля, вторачил съм се в клепките на момчето. Трябва да мръднат! Трябва!
Трепнаха! Слабо, но се забеляза. Веднъж… два пъти. Чу!
— Господи! — въздъхва зад мен майката. — Господи!
— Юрбен! — викам силно. — Чуй добре! Утре вечер съм тук! Ще дойда и ще те излекувам!
Пламъкът на свещите се люшка от вика ми. Абатът в изумление се кръсти.
Изправям се и тръгвам. Малко съм замаян от усилието, но вървя. Чувствувам как зад мен пълзи онази, чуждата воля.
Излизам от спалнята. Спирам, трябва да си поема дъх. А баронесата ме изпреварва. Какво прави тя… господи! Коленичила е, пръстите вплетени едни в други. Моли се!
— Месир, обещайте ми! Само той ми е, месир! Обещайте ми, че ще го излекувате!
— Станете! — шепна. — Ще ви го върна, обещавам!
Тя избухва в плач и бавно се изправя. А аз вървя като насън — слизам по стълбата, излизам вън, качвам се в каретата…
— У дома, Лука! — И се отпускам на седалката.
Мишел ме гледа изумен. Какво има толкова?
Ще вдигна момчето, кълна се. И дори не толкова заради плана си, а повече заради майката. Каква правда е, божия и човешка, една майка да загуби сина си? Кой е онзи жесток бог, който може да го поиска? Господи, ти ли си?
МИШЕЛ ЗА-ЕДИН-ГРОШ
Жермен продължава да носи новини, нали ходи по пазарищата. Все по-лоши новини. В града има болни и мрат. От мерията крият, не дават дума да се издума. Нямало такова нещо. Изнасят мъртвите нощем, за да не види никой. Страхуват се парижани да не се разбягат, да не настъпят глад и бунтове.
А то може и да настъпят. Когато Еднооката започне да мете по домовете и улиците, всеки тръгва да се грижи само за себе си. И никой никого не гледа, и страх губят от стража и от власт. Пък и парите престават да струват нещо. Казват умните хора: „Моята кожа си ми е по-близка и от кесията!“
Та си мисля аз какво мога да сторя, ако Еднооката се настани в Париж? Не ми се иска да оставя господаря, живота си му дължа, не е човек за оставяне. А от друга страна, ме е страх. Намерих днес сгода, запитах го. „Месир — казвам, — вие сте велик лекар. А можете ли да лекувате от онази… от Еднооката?“
— А тя дошла ли е? — запита месир и приседна на едно столче пред библиотеката си. Уж книгите си разглеждаше.
— Говорят — казвам. — Та, ако можете…
— Мисля, че мога — отговаря. — На този свят, Мишел, за всичко има цяр! А на онзи — не зная.
И го казва както си му е обичаят, не го зная дали се шегува, или не. Та затова се престраших и пак го запитах:
— Господарю, а с еликсир ли, такова… можете?
Той изведнъж се смръщи.
— Доста си — вика — любопитен, но ти прощавам. И ще ти кажа. Има един еликсир за подмладяване. С него. Само на най-великите лекари е дадено да го съставят! Не се кръсти, не се… и я да вземеш да се махаш от очите ми!
Измъкнах се веднага, защото той, като е ядосан, първо удря, а после размисля. След това отидох при Жермен, поговорихме си това-онова, не ме стърпя езикът, казах й. Господарят си има в зимника две скрити стаички; там никого не пуска, а и аз само веднъж съм влизал. Жермен дори не ги знае, така са забутани в подземието. Влиза се от една в друга, във втората е вградена пещ с мехове. В тези стаички господарят е пренесъл всички билки и тайни церове, които имаше по-рано. Тук горе в кабинета си е оставил по нещичко за очи чужди, но истинското е долу. Кога слиза и дали слиза вече — не мога да разбера. Пък и не ми трябва, защото току-виж взел, че ме изгонил.
Дяволът ме накара и подмами, казах този път на Жермен за стаичките в подземието и за това, че месир може да състави цяр срещу Еднооката. Щеше ми се да я успокоя, много беше уплашена, сигурно беше намислила да бяга. А на мен, да си призная, Жермен все повече ми се нрави. Заклех я никому да не продума, но си мисля, че жена от клетва не разбира. Ще се раздрънка, все под клетва, и после — не знам. Но да става каквото ще! Казаната дума, тя е като птица в небето, вече не можеш я хвана.
Господарят ме вика, значи тръгваме. За онова имение, на баронесата. Лука е впрегнал.