АЗ, ТЕОДОРО
Смъртта върви — не, смъртта тържествено шествува из Париж. До вчера властите криеха чумата, наказваха бегълците и по-приказливите. Вече престанаха да крият. По площадите горят сурови борови дървета и клони, над улиците се вие тежък дим. Миризмата на горена смола попива в дрехите, стеле се по запустелите пазарища и градини. Онези, които още не са избягали, са се залостили в домовете си. Тук-там само по някой минувач ще прибяга по плочниците. Ходят маскирани, за да не ги познае Чумата и да не ги проследи.
Нощем минават колите. В сумрачната тишина трополят високите черни каруци с коларите на смъртта. Те са непрестанно пияни — като лек срещу Черната, но повече от страх. Удрят по вратите и викат:
— Мъртвите! Изнесете мъртвите!
Чуват се писъци, сърцераздирателен плач на деца, крясъци на несвестни. Товарят мъртвите на колите, камшиците плющят по конете и пак настъпва ужасна тишина.
Моята беда е, че не мога да откажа на нещастните от моята улица, на хората, които идват да ме молят. Те всъщност не молят мен, защото аз също съм се затворил. Намират по някакъв начин Мишел или Жермен, чрез тях. Молят за лек — за съпруг, за майка, за дете. Заклеват ги, носят последното спестено екю, с часове стоят на колене пред вратите.
Не ми стигат вече силите да лекувам болните с моята дарба. Опитах два пъти и сполучих, спасих две деца, надвих на Черната! Но втория път паднах в несвяст, почувствувах, че ще умра. Мишел едва ме е донесъл, не помня как.
Сега се влача из пустите салони на дома си, всички мои слуги избягаха, останаха само Мишел и Жермен.
Оттук както мога се боря с Еднооката. А изглежда, че мога. Разчетох една от тайните прескрипции на стареца Парацелз, той я е взел от папируса на Трисмегистус. Още преди я бях разгадал донякъде, но вече успях да съставя микстурата. Събирам сили през деня, нощем слизам в своето убежище в подземието. И започвам. Пречиствам в огън Червения лъв, добавям лауданум, отново пречиствам, докато получа Бледата луна. После произнасям заклинанията на Трисмегистус, смесвам отделно Бързия Меркурий с кръв от прилеп и събирам всичко в едно. Това трябва да престои един ден и една нощ, едва тогава е готово да се приеме от болния, иначе е опасно.
Мишел дава от този таен лек по домовете, където има болни деца. Само на децата, за другите нямам достатъчно от Червения лъв, а и лауданумът ми свършва. Забранил съм му да взема в отплата пари или скъпи вещи и мисля, че ме слуша. Но и той, на каквото се е нагледал тези дни! Господи! Полудели от страх майки, които, за да останат живи, отнемат моя лек от устата на болните си деца… Синове, които изхвърлят болните си бащи на плочниците, бащи, които бягат от синовете си, лежащи на смъртния одър! Цялата човешка мерзост изплува при нещастието. Господи, ето какъв човек си сътворил Ти по свой образ и подобие!
А моята микстура, изглежда, помага, така казва Мишел. Треската отстъпвала, болните деца се съвземали. Тъй пише и Парацелз — ако преживеят седмия ден, значи ще оздравеят!
Пак си мисля за Мария и децата. Но става нещо странно, сигурно се променям и аз. Пак ме обзема тъга, но малко по друга. При това всеобщо унищожение омразата ми някак губи сили и избледнява, отмъщението започва да ми се вижда безсмислено. Прости ми, Мария, аз нищо не съм забравил, нищо от страданията — твоите и на синовете ни! Но в мъките и страшната смърт на стотиците й хилядите около мен къде съм аз и къде е моята разплата?
Нощта вече е притиснала Париж, мъртвешка нощ. Трябва да слизам долу.
Надигам се, излизам от салона и бавно се спускам по стълбите.
— Мишел! Къде си, проклетнико!
Появява се мигновено, не се крие както по-рано.
— Идвам, господарю! Готов съм!
Вратичката за подземието, каменните стъпала. Мишел върви напред със свещника, сенките бягат пред него. Мокро е, чува се някъде как капе вода. Два плъха прибягват през ходника, после застават не много далеч и ни гледат. Очите им светят — жълти, като от мъниста, но не са зли. И плъховете боледуват, сигурно и те се страхуват от смъртта, затова идват при хората.
Влизаме в моите стаички, Мишел оставя свещника на масата и се заема с пещта. А аз сядам, придърпвам хаванчетата и започвам да стривам от Червения лъв. Трябва да е на ситни прашинки, тогава е мек като кадифе и може добре да се пречисти. Иначе лауданумът бяга от него.