Мишел е напалил пещта, раздухва я с меха и начева да ми помага. Носи ми кафеза с прилепи. Те са се закачили с ноктите си за пръчките и тъничко пищят. Разбират, че ще умрат. Но какво да правя? Трябва да умрат.
— Е — казвам, — Мишел, мислил ли си някога, че ще станеш слуга на магьосник?
Той мълчи и се мръщи.
— Не бой се — продължавам — за душата си, за своята скъпоценна душа! На онзи свят ще се застъпя за теб! Защо се плашиш?
Някой говореше така и с мен. А, да, Лукавият.
— Може да сте магьосник, господарю — мръщи се пак Мишел, — но тежко им на магьосниците, ако са все като вас! А пък за мен не берете грижа, аз и на оня свят ще се оправя!
Разсмива ме. Че той, онзи свят, е сигурно като нашия. Ще си има и крадци.
Работим. По едно време Мишел се ослушва.
— Като че някой има вън, господарю!
— Глупости!
— Стъпки чух, господарю!
Снощи пак така — счуваха му се стъпки. Излезе вън със свещника — никой. Имало някаква сянка в ходниците, но не я видял добре. Каква сянка, кой ще се напъха тук и защо?
— Плъховете тичат вън, Мишел!
Не е спокоен. Грабва една свещ и излиза. Ходи насам и нататък, обувките му шляпат из водата. После се връща.
— Сторило ми се е, господарю!
Работим. Бързият Меркурий кипи от кръвта на прилепите. Сега е моментът да се смеси всичко в едно! Преливам го, разклащам добре и запушвам с дървена запушалка желязното съдче. То цялото е изпъстрено с тайни кабалистични знаци, купих го от един алхимик от Руан. Кой знае, може и да помагат нещо тези знаци! По-важното е, че сега микстурата трябва да престои един ден и една нощ, за да узрее. Иначе, и Трисмегистус казва, отровата на Бледата луна не се е утаила.
Оставям съдчето със знаците на масата.
— Да си вървим, Мишел! Утре пак.
Връщаме се по извитите каменни стъпала. На трептящата светлина от свещите съзирам встрани до стената двата плъха, които ни посрещнаха — умрели. Жълтите им очи са угаснали. Значи те наистина са просили помощ от нас. Кой е казал, че животните не били надарени с разум?
Мишел остава при Жермен, аз се качвам в салона. Пристъпвам покрай огледалото, но се боя да се погледна — кой знае как изглеждам! Настанявам се в креслото пред камината и протягам ръце към огъня. Студено ми е, непрестанно ми е студено.
Мисля си — разни неща. Къде ли са и какво ли правят сега моите врагове? Не зная, не сполучих. Излекувах сина на баронесата, за да привлека вниманието на негово преосвещенство. Смятах така да се добера до него, да му поставя примка. Или, ако не успея по друг начин, просто да забия шпагата си в гърдите му. Е, какво? Стигнах дотам, че той прати кучетата си по следите ми. После — нищо. Черната сграбчи Париж в костеливата си ръка, убива без ред и милост, разбърква всички сметки. Абатът сигурно отдавна е избягал, такива като него милеят за животеца си! А храбрият капитан Дьо Белон навярно е тичал преди него. Сега е в някое от именията на херцога далеч от Париж и забавлява с глупашките си шеги камердамите.
Мисля си за тях с ненавист, но без предишната злост. Нищожества. Би трябвало да ги презирам, ако не бяха толкова опасни. Ще изчакам Черната да прибере своята дан и да напусне Париж, тогава пак ще ги потърся. Ако оживея и аз самият.
Лукавий, доволен ли си сега? Не вярвам. Черната като че обърка и твоите сметки! Значи не ти е подвластна…
Пламъците в камината се издължават, вият се. По килима пълзят светлини и сенки.
Някой има в салона. Кой е там? Обръщам бавно глава, вече дори не съм и любопитен.
В ъгъла се е очертала една сянка. Прилича ми на монах с расо и качулка. Монах е. Изпод качулката ме гедат две много светли очи, като прозрачни.
Лукавий, защо сега избра този образ?
— Ела! — прошепвам. — Не съм те канил, но ела! Аз обичам умните гости… Ще си поговорим.
Той кимва и приближава, скрил ръце в расото…
АБАТ ДОМИНИК ЛУВУА, ПАРИЖКИ ВИКАРИЙ
Защо се бавят? Мина полунощ, камбаните удариха за бдение, а още ги няма! Снощи не успяха, капитанът обеща за тази нощ. Видели са добре как приготвя дяволската си напитка, ще я вземат. Двама свидетели са, няма да се изплъзне!
Да я донесат. Тук, пред мен. Още рано сутринта ще пратя стражите. Никой не ще му помогне, никой не ще смее! Нека Париж види кой примамва Чумата с богоненавистни заклинания!
Ще го повлекат към кладата, ще го вържат на стълба. Ще наредя бавно да разпалват суровите дърва. Нека чувствува как пламъците го ближат, нека крещи от болка. Нека, докато умира, презре всички свои знания, както аз ги презирам! Защото там, в огъня, те няма за нищо да му поагужат!