Смърт, бавна смърт за него, дяволското изчадие! Но как да изловя всички, които са му помагали, които разгневиха господа да прати тази беда!
Ин номини натрие, ет филии, ет спиритус санкти…
Защо се бавят?
Като че чувам вън стъпки. Те ли са?
АЗ, ТЕОДОРО
Той кимва и приближава, скрил ръце в расото. Чувам гласа му:
— Аз не съм този, за когото ме вземаш.
— Добре — съгласявам се. — Все ми е едно каква игра играеш. Можеш да бъдеш и монах, ако това ти харесва!
Гласът му наистина е малко различен, някак равен. И не е насмешлив както обикновено. Но Той може всичко.
— Нямам много време — изрича Той и впива прозрачните си очи в мен. — Защото те вече са близо до него. Искам да ти поставя един въпрос.
Кои „те“, до кого са близо? Все едно.
— Ами поставяй! — казвам. — Само да не е пак някоя уловка, от твоите?
Той пристъпва две-три крачки.
— Не е. Друго е. Представи си, че след много, много години някъде живеят хиляди хора, които зависят от теб. Чийто живот зависи от това, как ти ще постъпиш сега. Можеш ли да си го представиш?
— Не — признавам. — Как така ще зависят от моите постъпки? Това е пак някоя от твоите загадки!
— Опитай се да го допуснеш!
Размислям малко. Добре. Щом ще е загадка, нека бъде.
— Приемам. Зависят от мен.
— От това, как ще постъпиш — поправя ме Той.
— Добре — съгласявам се аз. — После?
— Представи си, че ако ти отмъстиш на своите врагове, ако ги унищожиш, това ще доведе до смъртта на хиляди хора след време. Представи си го!
— Твоят въпрос? — казвам.
— Моят въпрос. Заради живота на тези хиляди би ли се отказал от справедливостта сега, от твоето отмъщение? Не искам да простиш, но като знаеш цената, би ли се отказал от твоето справедливо отмъщение?
Стъписан съм. Какво си измислил, Лукавий!
— Да останат… — шепна — …живи подлеци и убийци, мъчители на невинни жени и деца, отровни скорпиони и змии… За да живеят други, хиляди, в онова време, за което говориш?
— Ти разбра. Сега помисли и ми отговори!
Размислям. Гледам пламъците. Дълго, много дълго.
— Между онези хора… — казвам, — от онова време, ще има умни и добри, и справедливи?
— Ще има. Има.
Пламъците играят безшумно като привидения. Сънувам. Толкова тихо може да бъде само насън.
— А Ти попита ли — казвам — тези умни, добри и справедливи хора, дали желаят да живеят с цената на неправдата? Дали желаят животът им да е платен със сълзите на умиращи деца? Ако те са умни и добри, те ще са и справедливи към мен и към моето време!
Сега Той мълчи. После кимва:
— Разбрах. Сбогом, Теодоро!
Казва го с равния си глас и изчезва. Сън. Не зная вече кое е сън. Много съм уморен, студено ми е. Може ли насън да ми е студено толкова?
Искам да стана. Има нещо, което бих желал да видя сега. То винаги ми е давало сили. Ще ми ги даде и този път.
Опирам се с две ръце на креслото и бавно се изправям. Само няколко крачки… само няколко…
КАПИТАН ЖОФРУА ДЬО БЕЛОН
Тази мърша зад мен едва се мъкне! Трябва да спирам, за да го чакам. По дяволите!
— По-бързо, абат Грегоар!
Защо ми го закачи викарият? Можех и сам да свърша работата, нямах нужда от никого. За да ме следи, разбира се, за какво друго? Бих му извил шията, проклет доносник!
— По-бързо, абат Грегоар!
Ще занеса тази съдинка с проклетата напитка и това е. Цяла нощ трябваше да мръзна в онова подземие, още ми лазят тръпки по гърба. А ако абатът си представя, че нещо от златото на лекаря ще делим, има много здраве! Никой не ми трябва! Този лекар душа няма, веднага ще каже къде крие златото си! Просто не ми се вярва, че е излекувал сина на баронесата. Та той едва ходи, ако не беше слугата му, щеше да се строполи на стълбите!
Ама и хитрец слуга! Изскочи изведнъж със свещта. Добре, че с падрето бяхме в тъмното. На тоя слуга щастието му проработи, кълна се! Ако ме беше видял, щеше да опита ножа.
Да не разсипя само съдинката! Не, добре е запушена. Каква глупост, напитка срещу Чумата! Няма такава напитка, няма лек срещу Еднооката! Когото пипне… Този лекар си е същински измамник, сигурно доста злато е натрупал! Ще видим!
— Хайде, абат Грегоар!
Портата на абатството. Ключарят поглежда през зарешетеното прозорче, дрънка ключовете. Отваряй, глупако, докога ще чакам?
При викария свети. Добре, значи няма да го вдигам от сън. Май че него сън не го лови, като гледа как мре паството му! А и господ бог е оглушал за молитвите му.
Влизаме, прекръства ни. Не са нужни много думи. Вадя съдинката и я поставям на пюпитъра до Евангелието. Той я взема, разклаща я до ухото си и мигновено я скрива в сутаната под расото.