— Ваше преосвещенство — казвам, — аз изпълних това, което обещах. Като войник. Сега е ваш ред. Кога ще разпоредите да се заема…
Той гледа някъде зад мен, не отговаря. Какво има?
Обръщам се. Боже мой! Абат Грегоар се е прострял на каменния под — безпаметен, по лицето му са избили червени петна. Започва да хърка, очите му са изскочили от орбитите.
Дявол да го вземе, в него е Черната! А аз цяла нощ стоях… Той беше до мен, усещах зловонното му дишане! Проклето куче! Навлякъл ми е злата сила!
Страх ме е! Дяволско кюре, умри!
А после ще е моят ред.
Още не вярвам на страшното, но кюрето лежи на пода, дави се, от устата му потича кръв. Умира!
Гърлото ми се е схванало, не мога да изрека и дума. Какво да сторя, какво… Да правя нещо, да се спасявам!
Онази съдинка с напитката! А може да помага? Иначе защо ще търсят хората този лекар? Сигурно помага. Съдинката!
С два скока съм до викария.
— Дай я!… Дай!
Той се брани. Рита ме. Крещи за стража. Няма да крещиш, подлец! Вадя ножа.
— Млъкни! Млък… ни!
Удрям го. Веднъж, още веднъж… Той ме гледа учуден. Отваря уста, иска да каже нещо. Свлича се на пода.
Бързо, докато не са дошли! Претърсвам го. Ето я! Измъквам я, изтръгвам със зъби запушалката…
Пия. Ще се спася, проклети да бъдете, само аз ще се спася! Щяхте да ме излъжете, нали?
В гърлото ми сякаш има огън. Влиза в мен, изгаря ме! Защо така? Това ли е магията?
А, идват. Някакъв монах се е изправил на вратата и се взира в мен. Две прозрачни очи, съвсем прозрачни, като че гледам през тях.
Изгаря ме. Боли, каква ужасна болка! А-а-а… Не мога, не мога повече!
Вие ми се свят, ще падна… Задушавам се! Задуша… за…
АЗ, ТЕОДОРО
Опирам се с две ръце на креслото и бавно се изправям. Само няколко крачки. Тези ръце, през тях изтече силата ми. Каква сила, животът. Зная вече, не ми остава много.
Досега не мислех за смъртта, но съм спокоен. Ако има нещо отвъд, ще видя Мария и децата. А ако няма, ще бъде сън без сънища. Ще забравя всичко и ще бъде добре, защото мислите все болят.
Трябва да се подпирам на креслата, за да пристъпвам. Но вървя. Каква ужасна тишина е наоколо!
Напрягам се, повдигам капака на скрина. Вътре е шпагата. Рубините светят от отблясъците на камината.
Хващам ефеса — той е топъл, моята длан е по-студена. Като че хващам човешка длан — ласкава и близка. Този ефес е държал баща ми, Петро Булгарели; това е неговата длан. И на всички други — хора смели и честни, които не са мислели за себе си. Пренесли са правдата през цяла Европа — от земите край Хеброс до Екс ан’Валанс…
Зле ми е. Пламъците се разливат пред очите ми. Колко е тихо! Кога ще съмне?
Топла длан. Имам право на нея.
Защото аз съм като шпагата с рубини.
Тихо е. Само пламъците се извиват, приближават… сгряват ме както преди.
Аз… бях… шпагата с рубини…
— Биосонда 7-С. Не изпълнихте програмата. Дайте пълни данни!
— Изпълнението беше безсмислено. Съгласно задачата обектът Булгарели трябваше да остане жив, но аз не можех да попреча на смъртта му.
— Биосонда 7-С. Имахте задача да спасите враговете му.
— Те се самоунищожиха. Злото намери своя логичен край. Прецених, че не трябва да се намесвам. Нужно е да се търси друго решение за спасението на Неогея-2.
— Биосонда 7-С. Не съм ви давал право на преценка! Изтеглям ви незабавно от сегмента!
— Отказвам да се изтегля и оставам в този отрязък от време. Някой трябва да поеме шпагата на Теодоро Булгарели и мисля, че това ще бъда аз. Прекратявам връзката!