— Тогава защо — пита той — не си останал при вашия клисар? Все друго щеше да е, нямаше да скиташ и да поглеждаш в чуждите кесии!
— Не можех — отговарям. — Не можех, господарю!
— Как така да не можеш?
— Ами така — казвам, — това нещо си е в мен! Ръцете ми в един миг стават като чужди, сами посягат! Аз не искам, но те посягат! Затова и клисарят ме изпъди!
Той нещо говори за тъмната човешка натура, но не го разбирам много. И после пита:
— А защо ти е такъв прякорът, За-един-грош?
— Сам кралят — отговарям — ми го даде! Крал Шарл, лека му пръст, обесиха го!
Месир Теодоро се пули насреща ми и казва да не дрънкам глупости, какъв крал, негово величество си е жив и здрав в Лувъра и кой е помислил да го беси, освен може би хугенотите. А аз виждам, че той нищо не знае за нашите обичаи.
— Той беше нашият крал — казвам, — на крадците и просяците парижки и никой не може да краде, без да е посветен и без да плаща десетинка от придобитото. А за да го посветят, трябва, когато го извикат на сборището в нощта на Света Катерина, нашата покровителка, да покаже умението си! Така го и показах, прибрах от самия крал един грош, докато ме разпитваше! А той рече: „Ръка имаш златна, Мишел, но за един грош ти служи!“ Тъй ме посвети крал Шарл, упокой душата му, господи, защото нашите крале носят имената на истинските крале!
— Как така? — пита месир Теодоро.
— Ами така! В Лувъра си седи негово величество Шарл, девети от рода си, а нас ни наставлява пак Шарл, само че просешки! Вие не знаехте ли, месир?
А месир почва да се смее, и много се смее, дори Луцифер, в ада да се продъни, и той започва да ръмжи.
Седя аз, отхапвам от просеника и се старая да не гледам черепа. Не го гледам, но той все ме гледа. И кълна се, започва да ме побива страх. Що за човек е месир? Наистина, къде съм попаднал, господи?
А месир Теодоро, както се смее, се вторачва в мен.
— Ти какво си мислиш — казва, — къде си попаднал, а? Че ти приличам не на лекар, а на магьосник?
Той чете мисли, боже милостиви!
— Че аз съм си магьосник — вика — и ние с теб сме чудесна компания! Един крадец и един магьосник!
А нозете ми съвсем се разтреперват.
— За бога — шепна, — месир, по-тихо!
За треперене си е работата, защото тая страна е на дългите уши и езици!
Месир Теодоро — все едно че нищо.
— Не се плаши! — казва. — В това време, когато всички са се хванали гуша за гуша и си режат главите за правата вяра, никой не се занимава с нас, магьосниците!
И ме гледа. А очите му — страшни.
— Я ми кажи — пита, — ти католик ли си, или от хугенотите?
— Е… — мънкам аз — все едно, месир…
— Така значи — подсмива се той, — ние с теб сме си от една вяра! Дето ни е все едно!
И изведнъж пак става зъл. И вика:
— Чуй ме добре, Мишел За-един-грош! Аз, Теодоро Боргаручи, вярвам само в един бог, в бога на отмъстителите! И в една велика истина — че злото трябва да бъде наказано! Но не е дошло още моето време!
Лошо. Силен и добър човек, а ето на, не е в разума си.
— Яж де! — бута ме той. — Ще питаш кога ще дойде това мое време?
После тихо ми шепне. А лицето му — бяло.
— Когато стана богат, Мишел! Толкова богат, че да мога да отворя прозореца и да хвърля навън шепа екю, без да се замисля!
Седя си аз, но скритом почвам да се кръстя. Не че много вярвам, но все пак. А той:
— Молѝ се! Душичката ти виждам аз на тебе! Искаш господ да ти прости, че ставаш слуга на магьосник и богохулник! А? Така ли е?
Какво да му отговарям?
— Мишел! — вика. — Да знаеш, че няма прошка! Нито на този, нито на онзи свят. Никому и за нищо не трябва да се прощава!
Я гледай Луцифер! Измъква се изпод масата, пристъпва до вратата, изправя се и бутва резето. Дръпва с лапа вратата като човек, тя се отваря. Отвън, гледаме, стои по риза един — стопанинът навярно. Дебел такъв, нисък, оченцата му като стъклени. Пули се, подлецът, после се кланя.
— Аз — казва, — месир, чух, че някой говори, и реших да видя дали нещо не ви трябва!
— Трябва ми! — вика месир. — Моят Луцифер много иска да си поприказва с теб! Защо не влезеш, миличък?
Онзи сякаш вятърът го издуха.
А Луцифер, сатана проклет, натиска с лапа вратата, помества резето и като че нищо не е било, се връща под масата.
Онемял съм. Само преглъщам, нямам сили да помръдна.
Месир Теодоро пак ме бута.
— Е — казва, — не можеш още всичко да знаеш, Мишел! И какво, тебе май лошо те боли коляното?
Вярно е. Още там на площадчето почувствувах — зле ме ритна оня душегубец и все повече ме боли. Пък и не ми се иска да куцам, какво е това — куц слуга?
Навежда се месир над коляното ми и изведнъж гледам — сякаш се стъписва. Толкова ли е зле? После вдига ръце и ги доближава до крака ми. Напрегнат седи такъв, като че прехвърля наум заклинания. И сигурно са заклинания, защото усещам — болката намалява. И все по-намалява, докато изчезва съвсем. Но дали няма пак да изскочи, проклетата?