Какъв сън! Ако въобще е сън. Имам чувството като че някой друг сънува в този миг, а аз съм само сянка от неговите кошмари.
Той беше там. И ми предложи една последна възможност. С презрение ми беше подхвърлил тази стръв, защото беше сигурен, че ще приема.
А аз трябваше да приема.
Седя, опрян на книгата, люшкан от вълните на отчаянието и злобата. Той знаеше при кого идва! Знаеше, че ще превърна дарбата в проклятие! Че ще използвам най-благородното умение не за милост, а за разплата!
Но иначе не мога. Кръвта вика за отмъщение. Кръвта на жената, която обичах. Кръвта на моите синове. Той беше видял смъртта им! И вижда сега за какво живея — за отмъщението!
Бъди трижди проклет, Сатана! Но да бъде Твоята воля. На злото трябва да се отговори със зло! Мария, Клод и Андре трябва да бъдат отмъстени! Нека се проваля в ада, нека душата ми гори във вечния огън, нека! Убийците и мъчителите ще получат възмездие!
Щял съм да умра. Че аз отдавна съм умрял. И ако още ходя и говоря, ако още ям и пия, то е, защото това презряно тяло ми е нужно. На този свят единствено тези очи и ръце могат да отмъстят за хората, за които живеех! За жената, която обичах, и за синовете ми!
Ръцете? Поглеждам ги. Имам странното чувство, че това вече не са моите ръце. Те са други — страшни и могъщи.
Страхувайте се! Бойте се от мен, змии и скорпиони! Всички вие, които си въобразявате, че отдавна сте пратили душата ми в онзи, по-добрия свят! Които се залъгвате, че тленното ми тяло е изгнило някъде, оковано в някоя продънена галера в Сардиния!
Не, спете си спокойно! Докато в ужас разберете, че злото се връща!
Въплътеното зло с ръце на бог — това съм аз!
Не съм усетил кога съм се изправил. Оглеждам се. Изпод масата ме гледат зелените очи на Луцифер. Той разбира, той всичко знае…
— Биосонда 4-С. Имате ли нови данни?
— Обектът Теодоро преживява кошмари. Смята, че разговаря с образ, наричан Сатана. В момента излиза от кошмара и ме гледа. Не виждам опасност да бъда разкрит.
— Биосонда 4-С. Продължете наблюдението!
Защо имам чувството, че някой говори? Като че Луцифер?
Глупости! Това е само моят болен разум, нищо друго.
Лоеничето пращи, светлини и сенки бягат по стените. Огън и мрак, живот и смърт.
Огънят — той е моят прокълнат знак. Той е съдбата ми и всеки път прокобява нещастие!
Първият ми спомен е огън. Той и досега се появява в безпаметството на сънищата ми. Пламъци, които ме заобикалят, тежка, задушаваща жар, от която не мога да избягам, защото съм безкрайно малък сред тези пламъци. Болка и ужас, които нямат име, но съм аз. Някой ме вдига, чувам писък, огънят изчезва.
Това беше кошмарът на детството ми и много по-късно разбрах, че кошмарът е бил истина. По-късно, когато вече тичах из алеите на имението Олоне в Лангедок. За мен се грижеше една стара, размъкната готвачка и живеех заедно с нея и сакатия й мъж в пристройката за слугите. Него почти не го помня, но нея — добре, защото имаше много яка ръка. Помня и други слуги — един възрастен мъж, Кристоф, едър и шумен, една девойка — Франсоаз. Помня воловете, които тогава ми изглеждаха огромни, кучетата, от които ме беше страх, гълъбите по алеите, които пък се страхуваха от мен. Какво безгрижно време беше!
Един ден вървях с Франсоаз по алеята зад имението, край храстите рози, покрити с гроздове от тъмночервени цветове, когато чухме тропот на копита. Бяха двама конници. Те ни настигнаха, Франсоаз дълбоко се поклони, като смушка и мен.
— На колене, Тео, господарят!
Коленичих несръчно, гледайки с детско любопитство конниците. Единият беше възрастен мъж с прошарена брада и прозрачни сини очи, в ловен жустокор. Другият беше слугата му — в скромно облекло, спрял коня почтително назад.
Възрастният със сините очи не гледаше Франсоаз. Изпитателният му поглед сякаш ме пронизваше и оценяваше. Но това трая съвсем малко. Той кимна на Франсоаз и шибна коня. Камъчетата от алеята се разпиляха под копитата на конете.
— Господарят! — повтори Франсоаз. — Шевалие Л’Олоне.
И тя, която обикновено доста бърбореше, сега неочаквано замълча.
Дните минаваха, сменяха се лета и зими. Умря мъжът на готвачката и помня как го погребахме. Помня и когато се омъжи Франсоаз — то беше през същата есен, когато ме дадоха да уча при абат Симон в селото. Казаха ми, че го правят по нареждане на господаря.
Бях имал вече доста случаи да видя шевалие Л’Олоне. Той никога не ми бе проговорил — нито една дума, — но винаги ме бе разглеждал внимателно с прозрачните си очи. Боях се от тези очи и не можех да проумея какво точно има в погледа им. Понякога ми се струваше, че просветва стаена ненавист, но защо трябваше един такъв господар да мрази мен, нищожния? Друг път забелязвах, че ме разглежда с особена смес от съжаление и презрение. С нищо не бях заслужил нито едното, нито другото. Но въобще гледах да не се изпречвам много на пътя на шевалие Л’Олоне.