А абат Симон, при когото учех, беше всичко друго, само не и богоугоден каноник. Той, разбира се, препасваше с въже сивото францисканско расо, но под расото се пъчеше корем с достойни размери, а под качулката светеха присмехулни кафяви очи. От нищо не се отказваше абатът — трапезата му беше винаги пълна, обичаше тънкото ленено бельо, а мъжете в селото го мразеха и разказваха безкрайни истории за някакви жени.
Помня абат Симон — и не толкова с упражненията, при които търпеливо изписвах букви по навосъчените плочи или сричах тедеума, без да го разбирам. Помня го с разговорите късно вечер, когато нямаше при него някоя потайна гостенка и когато си пийнеше добре. Това не бяха разговори, защото приказваше само той, аз слушах.
— Ето — казваше, — Теодоро, драги мой, виж ме! На какво ти приличам? Срам те е да отговориш, нали? Нашият ад на земята са нашето тяло и нашите желания! Страдаме, като им се поддаваме, страдаме, като ги отбягваме! Защо е така? Много си малък, за да проумееш!
Не бях вече толкова малък, доста проумявах.
Абат Симон беше оня, който ми каза нещо повече за мен самия. Аз и от по-рано знаех, че съм подхвърлено дете, това бях научил още с първите къшеи просеник в пристройката за слугите. Но никога не съм страдал от подмятанията, пък и те не бяха толкова злобни — около прислугата в едно имение винаги растат и няколко подхвърлени деца. То си е в реда на нещата, особено ако имението е богато.
— Синко! — подхвана една вечер абатът, докато отпиваше от розовото анжуйско вино. — Мисля, че е време да ти разкажа защо си при мен!
— За да уча, отче! — кимнах аз.
— Вярно. Но не знаеш защо само за теб е наредил това шевалие Л’Олоне, а не за някого другиго!
Той замълча, после добави:
— Защото теб е обещал да подари на бога наш, да му служиш истинно до края на дните си!
Учудих се. Никой не ми бе казвал, че ще ме готвят за кюре. И защо точно мен? А абат Симон продължи:
— За да се молиш, синко, цял живот и да изкупиш греховете на родителите си! Не са ти го казвали, защото само трима души го знаят. Ти си дете, намерено в Екс ан’Валанс!
Аз така се удивих и ужасих, че не можех и да продумам. Чувал бях коя е крепостта Екс ан’Валанс — една крепост на отлъчени, разрушена и изгорена до основи, на която и името беше прокълнато.
— Когато преди дванадесет години — каза абатът — падна това гнездо на греха, тогава благородният месир Жан де Калмет от Нарбон донесе на коня си при мен твоя господар, ранен от стрела. И теб с него, синко. Господарят ти влязъл в крепостта с войските на Наварския херцог, бил се храбро със слугите на лукавия и когато изчезнал из пожарищата и месир Де Калмет го намерил по чудо, до него имало едно пеленаче. Взел и двамата. Щом месир Де Калмет ви донесе тук, отслужих литургия за изцеление и господарят ти даде обет. Ако остане жив, да те посвети на бога. Сега знаеш.
Започнах да плача — от мъка и срам. И разбирах вече защо така ме е гледал шевалие Л’Олоне с прозрачните си очи.
— Не плачи, синко! — рече абат Симон. — Имал си дни по волята божия! А ако някога се срещнеш с високоблагородния месир Де Калмет, който сега е кралски нотариус в Нарбон, той сигурно ще може да ти разкаже повече!
Тогава не обърнах много внимание на последните думи на абата, така бях потресен от наученото! Дете на отлъчени, на грешници, презрели бога! Как щях да живея отсега нататък?
Дни и нощи мислех върху това. С цялата си юношеска жар се заклевах да служа на вярата, да се посветя на истинската католическа вяра, да отида като мисионер в далечни страни и ако бог пожелае, да умра за Него. Изповядвах на абат Симон своето решение и той го одобри и благослови. Какви ли мисли са минавали тогава през ума му!
Само подир година обаче трябваше да си спомня за онези думи за нотариуса, казани уж случайно. През пролетта на следващото лято, хиляда петстотин петдесет и трето от рождението на Спасителя, почина моят господар шевалие Л’Олоне. Аз не бях в имението, смъртта го застигнала по време на лов. Прилошало му и за броени минути свършил.
Видях го за последен път, когато го погребваха в семейната гробница. На лицето му беше застинал все този строг израз, но очите с пронизващия поглед бяха вече склопени. Странно, нему дължах живота си, а не чувствувах мъка, че си беше отишъл. Как се укорявах тогава за тази своя безчувственост, колко греховна ми се струваше! Но бях млад, не бях научил още, че душата си знае кога да се радва и кога да тъжи!