Месец подир смъртта пристигна при мен вест: да се явя при кралския нотариус в Нарбон месир Де Калмет. Разтревожих се не на шега: не за хубаво ме вика кралският нотариус! А абат Симон посрещна вестта спокойно.
— Каквото трябва да стане, то ще стане! — рече. — Под странна звезда си роден ти, синко!
В Нарбон чаках цели два дни, докато ме приеме кралският нотариус. На третия ден сутринта пристъпих плахо в кабинета на месир Де Калмет.
Кралският нотариус навярно минаваше петдесетте — възрастен вече мъж с грижливо подстригана бяла брадичка, дантелена яка и уморени тъмни очи. Той стана прав зад писалището си и се опря с десница върху библията
— Коленичете, Теодоро Л’Олоне! — заповяда ми той. — Ще чуете последната воля на вашия покровител, която той в пълно съзнание и с ясен разум изяви пред мен, нотариус на Нарбон!
Коленичих смаян. Никой дотогава не ме бе назовавал с фамилията Л’Олоне!
Месир Де Калмет разгъна един свитък и зачете. Колкото повече четеше, толкова повече се смайвах. Защото завещанието беше всичко друго, само не това, което можех да очаквам. Шевалие Л’Олоне заявяваше, че е променил решението си да бъда свещеник и ме пращаше да уча медицина и философия в Салерно. Беше внесъл в банката на Франкони в Салерно двеста соверена, от които Франкони трябваше да ми изплаща за учение и издръжка по четири соверена всяко новолуние. След това нареждаше да нося фамилията Л’Олоне до края на дните си. И най-накрая имаше нещо, което не разбрах — нареждаше на кралския нотариус да ми предаде всичко, донесено с мен в имението.
Бях като оглушал, толкова неочаквано беше това завещание. И за срам на всичките ми обети да стана свещеник, у мен се надигна дива радост! Не можех да я потисна, тя напираше отвътре, замайваше ме. Щях да бъда лекар, лекар! Боже мой, толкова е била силата на обетите и покаянието ми!
Чух като на сън, че месир Де Калмет ми нареди да се изправя. Какво следваше още? О, да, трябваше да ми предаде онова, което е било донесено с мен в имението. Какво може да е донесено с едно пеленаче?
Не чаках дълго за отговора. Месир Де Калмет пристъпи до тъмния шкаф в дъното на кабинета, отключи една от вратичките му и изтегли отвътре… шпага. После я положи на бюрото.
Не разбирах от оръжие, но в тази шпага погледът ми се закова като омагьосан. Тя беше стара изработка, личеше си по сивото излъскано острие, криещо чудовищна якост. В ефеса бяха вковани десетина едри вишневочервени рубини, които зловещо проблясваха в сумрака на кабинета.
— Шпагата е ваша, Теодоро Л’Олоне! — каза нотариусът. Това прозвуча като заклинание.
Протегнах ръка, докоснах ефеса.
Ако има предмети, които са живи, тази шпага беше жива. Тя потрепна от докосването, почувствувах го. И не посмях да я взема, достраша ме.
Не мислех нищо, просто мълчах и я гледах. Това беше оръжие, минало през годините, за да стигне до мен, а аз нямах сили за него.
— Чия… е? — запитах глухо. — Тя е от Екс ан’Валанс, нали?
Не гледах нотариуса, но долових как той сви устни.
— Значи абат Симон ви е говорил? Добре. Ще ви кажа нещо, понеже вече не ме свързва клетвата към покойния. Не зная чия е шпагата и не зная как е попаднала у шевалие Л’Олоне при щурма на крепостта. Зная само, че прокълнатите от бога се биха до последния си дъх. Водеше ги Петро Булгарели. Чували ли сте това име?
— Не, месир.
— И по-добре. Зла участ имаше шевалие Л’Олоне, лека му пръст! Защото неговата най-малка сестра, Мария й беше името, напусна бащиния си дом и тръгна с прокълнатите. Говореше се, че станала жена на отлъчения Булгарели, но никой не може да бъде сигурен. И аз не съм. Ако е била, значи е загинала в пожара след щурма. Това е всичко, Теодоро Л’Олоне, и нека забравим тези печални събития! Времето ще се погрижи за останалото.
Сякаш сумракът в кабинета се сгъсти над мен. Само рубините на шпагата светеха.
Това е било. Аз съм прокълнатият, не друг! Шевалие Л’Олоне беше отнесъл тайната си в гроба, но този възрастен мъж с уморени очи и дантелена яка я подозираше. Нещо повече — знаеше я. Аз бях син на Мария Л’Олоне и Петро Булгарели, рожба на отстъпничка и еретик. Беше ли ги видял шевалие Л’Олоне преди смъртта им, беше ли чул последните им думи? Това вече никой не можеше да каже. А шпагата беше на Петро Булгарели, моят баща, пренесена през земи и години, дошла до мен като заклинание и проклятие. Тази шпага с кървавите рубини.
Чудно, как изведнъж приех Петро Булгарели за свой баща! Нямаше у мен дори искрица съмнение, още там го приех! И ми стана ясно защо Марк Л’Олоне беше променил решението си. Той все пак не беше посмял, въпреки обета си, да посвети на бога сина на еретици!