— Искате да ми помогнете ли?
— Да. — В гласа на невидимия се промъкнаха заповедни нотки: — Но машината на Парк ще бъде наша! Чертежите и книжата са твои. Но машината е наша. Ние сме механици.
— Знаете ли с кого разговаряте? — бързо попитах аз.
— Разбира се, че не с Ла Пар. Ти си Милър от Консултацията. Достатъчно ли е?
— Напълно.
Фил Номън — ето с кого разговарях! Главатарят нa една от най-могъщите гангстерски фирми. Какво пък, на него машината на Парк наистина можеше да му послужи…
— Сега ти ще излезеш — каза Номън. — Вземи „Магнума“ и документите. И запомни — няма да те осветят на електронния пост. Ако твоят шеф е решил да те провали, няма да му доставим това удоволствие. Няма да те осветят, значи няма да ти се наложи да влизаш в схватка по средата на пътя. Приеми това като аванс. Всичко останало — после; каквато и да е сума, която и да е страна. Държа на думата си.
— Какво представлява машината на Парк?
— Това не зная. Но човекът, който я управлява, не зависи вече от никого.
— И от вас ли?
— И от нас — сухо забеляза Номън. — Но не забравяй,, че дори и такива вълци-единаци като теб живеят сред хора. А в този свят не можеш да се скриеш.
— Значи мога да разчитам на електронния пост?
— Като на себе си!
Кимнах. Не се съмнявах в заинтересоваността на Номън. И той не лъжеше — машината на Парк си струваше голямата игра.
— Върнете вещите на Милър!
Като смукна от цигарата (веднага си спомних миризмата на „гостите“), дългият (около тридесет и пет годишен, кафяви очи, вертикална бръчка на челото, три изкуствени зъба, щръкнали уши) ми попаде „Магнума“ и документите. Усмихна се… „На този може да се вярва“ — реших аз.
Тръгнах към вратата, като се оглеждах, но гласът на Номън ме спря:
— Не мисли за шефа. Сега ти си опасен за него. Рано или късно ще те извади от играта… Тази операция — чрез нас — ще ти донесе свободата. Надявай се на нас!
— Да, разбрах.
10
В залата нямаше никакви промени. Затова пък нещо неуловимо се беше променило в мен. Два пункта от шест: постът, купен от шефа, и постът, купен от Номън — в това ми беше надеждата… И като се усмихнах на момичето, попитах:
— Искаш ли да се срещнем?
Суеверното чувство ме спираше — не питай. „Не“ ще бъде лош знак! Но момичето се усмихна:
— Днес съм заета.
— Имам пред вид утре.
— Ще чакам — след кратко мълчание произнесе то. Не зная какво изразявах с лицето си, но момичето трепна. „Нима хората се плашат от мен?“ — помислих си аз…
Това сигурно не беше така, защото момичето повтори:
— Ще чакам.
Отново почувствувах надежда.
11
Сега, когато зад гърба ми вече стояха Номън и Консултацията, аз се успокоих. Внимателно огледах сляпата метална врата на „Травъл“. Мирен индустриален пейзаж… Но там, зад вратите, винаги цареше нервно напрежение, това знаех със сигурност. Всеки човек, било мияч на прозорци, санитар или шофьор на камион би могъл да бъде шпионин. Не случайно „Травъл“ е обкръжена от голи поляни, мушнала се е под земята, закрила е светлините със звуко-непроницаеми пердета, които при всеки подозрителен шум автоматично затварят всичко.
„И все пак — гордо си помислих — ние, професионалистите, можем да надхитрим всякаква охрана. Тя се възлага на хора, а каквито и да са те, могат да сгрешат — в това е ключът.“
Натиснах звънеца.
— Документите!
Само за около пет минути ме пуснаха в контролния тгункт. Мушнал здравите си ръце в джобовете на дългото сако, червендалест набит мъж, прислонил се до стената, внимателно ме огледа като телевизионна камера. Вероятно видът ми го удовлетвори и аз се озовах в един коридор, където сержантът ми взе документите и ме съпроводи под решетъчната арка на втория пост.
Тесен каменен коридор без нито една врата. Точно тук ми тикнаха в ръката жълта карта. Това направи мъжът с косата на прав път и тъмния карирай костюм. Той седеше на пулта съвсем сам, но това можеше да излъже само един новак — тук се подслушваше всяка дума!
— Симон Ла Пар? — поинтересува се дежурният.
Подадох му върнатите ми от сержанта документи. „Карираният“ съсредоточено ги прелисти и се загледа в мен. „Ако шефът е решил да те провали…“ — спомних си думите на Номън… Но за щастие Номън се излъга.
— Извинете за формалностите — каза дежурният. — Чакат ви.
Следващият пост беше електронният.
Ако Номън не беше вложил в тази операция свои, и то не малко пари! — тук вече трябваше да пусна в ход „Магнума“… Но аз дори не посегнах към ремъка — вярвах на Номън и знаех, че скритите камери ме наблюдават.
Мъжът с кафява риза, плешив, загорял, без вежди, сякаш го бяха обгорили на печка, бавно се надигна от стола: